Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

Госпожа Чейн в будоара си, където прислужницата-французойка, жълто-бяла от страх, се беше хванала за сребърната дръжка на вратата, охкаше слабо и умоляваше съпруга си да бързат. Когато оставиха пустеещите плажове и осветените от луната скали на Аризона и продължиха пътешествието си в горещината, веригата и свистенето на въздушните тръби им показаха, че са за Куулидж при Континенталния вододел.

Трима смели и опитни мъже — спокойни и уверени, когато започнаха пребледнели, с разтреперани ръце, потънали в пот, когато приключиха работата си, промениха курса им от Албукерк към Глориета и чак отвъд Спрингър, нагоре и нагоре до тунела Рейтън по държавната линия. Оттам полетяха към Ла Джънта. Пред тях се разкри Аркънсоу и се спуснаха по дългия наклон към град Додж. Чейн радостно премести стрелките на часовника си с един час напред.

Във влака се говореше малко. Секретарят и машинописката седяха един до друг на щампосани испански кожени възглавници до задното стъкло и наблюдаваха сливането и разделянето на релсите, които оставаха назад. Предполагаше се, че водят бележки за пътешествието. С незапалена пура между зъбите Чейн се разхождаше нервно между великолепния „Констанс“ и празния съединителен вагон.

През нощта пуснаха електричеството и този луксозно печален палат, разкошно осветен, се движеше през бедни безлюдни местности. По едно време се чу свистенето на цистерна с вода и гърления глас на китаец, звънтенето на чукове, които изпробваха стоманените колелета. Смъмриха някакъв скитник и го прогониха от задната платформа. Последва трополенето на въглища, които се изсипваха в тендера, и най на края ги удари неясен шум от гласове, когато прелетяха покрай някакъв спрял влак. Сега пред тях зееха огромни пропасти, траверсите бръмчаха под краката им или пък се редуваха със скали, които препречваха погледа към звездите. Стръмни възвишения и проломи следваха едни след други и се търкаляха бързо назад, към назъбените планини в края на хоризонта. Влакът се бе втурнал към хълмовете надолу-надолу, докато най-после стигна равнината.

В град Додж нечия ръка подхвърли един брой от канзаския вестник. В него беше отпечатано интервю с Харви, който очевидно се чувстваше поласкан от инициативата на местния репортер. Журналистът разказваше шеговито за срещата си с по чудо спасения син на Чейн и това успокои донякъде госпожата. Подканата й. „бързайте“ се предаваше от персонала към машинистите в Никърсън, Топека и Марселищ. Наклонът на пътя намаляваше и километрите бързо оставаха назад. Сега вече градовете и селата бяха близко и човек чувстваше, че се движи сред хора.

— Не виждам циферблата, така ме заболяха очите. Какво става?

— Движим се с най-добрата възможна скорост, майко. Няма смисъл да пристигнем. Ще се наложи да изчакаме.

— Не ме интересува. Искам да чувствам, че се движим. Седни и ми обясни откъде минаваме.

Чейн седна и й разчете картата. В някои отсечки от пътя поставиха рекорди, които се запазиха до ден-днешен. Двадесетметровият влак изпускаше все същите огромни кълба пара и се движеше в задуха с бръмченето на гигантска пчела. И все пак скоростта не задоволяваше госпожа Чейн. Жегата, безмилостната августовска жега я замайваше, стрелките на часовника като че не мърдаха. Кога, кога най-после щяха да пристигнат в Чикаго?

Не е истина, че когато сменяли локомотива във Форд Медисън, Чейн направил на обединеното братство на локомотивните машинисти дарение, което им давало възможност по-късно да се борят срещу него и неговите хора на равни начала. Той платил своите задължения към машинистите и огнярите според заслугите им и банката му най-добре знаеше колко са получили служителите, които проявиха съчувствие към него. Говори се, че последният екип извършил с голямо умение сложното прехвърляне на композицията до 16-та улица, тъй като госпожата най-после задрямала и само всевишният би могъл да помогне на онзи, който би я разбудил.

Един високо заплатен специалист, който трябваше да прехвърли композицията от Лейк Шоър и Машигън Съдърн лимитед до Чикаго се държеше като някакъв пълновластен господар, и не позволяваше да му диктуват как да си върши работата. Въпреки това той се отнесе с „Констанс“ така, сякаш вагонът беше натоварен с динамит и когато служителите възнегодуваха, направиха това шепнешком и с мимики.

— Пфу! — спомняха си хората от Ачисън, Топека и Санта Фе, — бързахме така, като че щяхме да поставим рекорд. Не искахме да раздрусаме болната жена на Чейн. Само си помисли за това. Изминаваме разстоянието от Сан Диего до Чикаго за 57.54. Трябва да им кажеш на онези от източните железопътни линии. А когато решим да поставим рекорд, ще ви се обадим.