Ръдиард Киплинг - Смелите моряци

Платната колебливо пляскаха и се накланяха в задушаващия въздух. Около тях дълбоката синя вода се беше загладила мазно. Трябваше им вятър, а заваля дъжд като остри пръчки, правеше мехури и барабанеше. След дъжда ги настигнаха августовските гръмотевици и светкавици. Двамата легнаха на палубата с голи ръце и крака и мечтаеха за топлата вечеря, която ги очакваше на брега, тъй като земята вече се виждаше ясно. Една лодка от Глостър, излязла за риба-меч, дрейфуваше отстрани. Лодкарят, застанал на малкия бушприт, размахваше харпун, голата му глава беше измокрена от дъжда.

— Всичко е наред! — провикна се весело той, като че ли беше на вахта на презокеански параход. — Улвърмън те очаква, Диско! Какво става с флотилията?

Диско съобщи новините и продължиха пътя си. Разбеснялата се лятна буря бучеше над главите им, светкавиците проблясваха по целия бряг от четири различни места едновременно. Ниският масив от възвишения около пристанището на Глостър, острова Тен Паунд, рибарските заслони и начупената линия от покривите на къщите, всяка рейка и шамандура над водата бяха като ослепителни снимки, които се появяваха и изчезваха по няколко пъти в минута, докато „Тук сме“ пълзеше заедно с прилива, а свирещата шамандура зад тях стенеше и оплакваше. По-късно бурята заглъхна с дълги откъслечни изблици от синкавобяла пяна, следвани от единични тътени като от корабни минохвъргачки и раздрусаният въздух ехтеше под звездите, след което отново настана тишина.

— Знамето, знамето — сети се Диско отведнъж и посочи нагоре.

— Какво има? — запита Дългия Джек.

— За Ото! На половин мачта. Сега вече ни виждат от брега.

— Съвсем бях забравил. Той не беше от Глостър, нали?

— От Глостър е момичето, за което щеше да се жени тази есен.

— Бог да се смили над нея! — каза Дългия Джек и свали малкото знаме на половин мачта заради Ото, който преди три месеца при Льо Хейв по време на буря беше паднал през борда.

Диско избърса навлажнелите си очи и насочи „Тук сме“ към кея на Улвърмън, като даваше тихо заповеди. Шхуната се заклати край акостирали влекачи и нощните пазачи ги поздравяваха от края на мастиленочерния кей. Това завръщане през нощта изглеждаше на Харви изпълнено с някаква тайнственост. Той чувстваше близостта на земята, усети миризмата на земя след дъжда, чу познатия шум от превключващ двигател, който кашляше в разпределителната станция. От всичко това сърцето му заби по-силно, гърлото му пресъхна, както стоеше до шкота. „Тук сме“ мина край влекач с прожектор, чиято вахта хъркаше, после мракът се сгъсти, от двете страни мъждукаше по един фенер, някой се събуди и изсумтя, хвърли въже, шхуната леко се плъзна до тихия кей под огромни железни навеси, пълни с топъл въздух, и застана там безшумно.

Тогава Харви седна до щурвала разплака се и захълца така, като че сърцето му щеше да изхвръкне. Една висока жена, която стоеше до кантара, се спусна долу в шхуната и целуна Ден по бузата. Тя беше майка му, познала „Тук сме“ още при блясъка на светкавиците. Представиха й Харви, едва след като той се успокои. После Диско й разказа историята му. На зазоряване отидоха заедно в къщата на Диско и докато чакаше да отворят пощата, за да изпрати телеграма на родителите си, Харви Чейн сигурно беше най-самотното момче в цяла Америка. Но интересното е, че Диско и Ден не си развалиха мнението за него, като го видяха да плаче.

Улвърмън не се съгласи изведнъж с цените на Диско, докато Диско, сигурен, че „Тук сме“ беше изпреварила другите лодки от Глостър поне с една седмица, му даде няколко дни, за да преглътне. В това време всички се забавляваха по улиците — Дългия Джек задържа тролейбуса Роки Нек, по принцип, както каза той, докато кондукторът го пусна без билет. Ден вървеше вирнал високо луничавия си нос, изпълнен с тайнственост, и се държеше много надменно със семейството си.

— Ден, ще ме принудиш да те просна от бой, ако продължаваш да се държиш по този начин — забеляза Трууп замислено. — Откакто сме се прибрали, ти се държиш съвсем като дете.

— Непременно бих го набил сега, ако беше мое дете — забеляза чичо Солтърс кисело. Той и Пен останаха в къщата на Трууп.

— Охо! — Ден се въртеше с акордеона в задния двор, готов да прескочи оградата, ако врагът приближеше. — Татко, можеш да си мислиш каквото искаш, но помни, че съм те предупредил. Твоята собствена плът и кръв те предупреждават! Не е моя грешката, ако си сбъркал в преценката си, но аз ще бъда на палубата да те наблюдавам. А що се отнася до чичо Солтърс, твоята грешка е най-голяма. Ти само почакай и гледай! Ще те разорат като твоята проклета детелина, а аз — Ден Трууп ще разцъфна като зелено дръвче, тъй като не съм си променил мнението.