Елизабет Гаскел - Кранфорд

А що се отнася до Кранфорд, всичко продължаваше както обикновено. Между Джеймисън и Хогинс продължаваше да се разгаря семейната вражда, ако изобщо може да се нарече семейна вражда, щом само едната страна беше силно заинтересована. Мистър и мисис Хогинс бяха много щастливи заедно и както повечето много щастливи хора бяха готови да проявят дружелюбност; всъщност мисис Хогинс действително желаеше да спечели отново благоразположението на мисис Джеймисън в името на предишната им близост. Но мисис Джеймисън смяташе, че дори самият факт, че те са щастливи, представлява обида за фамилията Гленмайър, към която тя все още имаше честта да принадлежи, и упорито се противеше и отхвърляше всеки опит за одобряване. Мистър Малинър, като верен член на същия клан, се обяви пламенно на страната на своята господарка. Ако се случеше да види мистър или мисис Хогинс на улицата, той преминаваше на отсрещния тротоар и си даваше вид на човек, погълнат от размисъл за живота въобще и за пътя, по който върви, докато ги отминеше. Мис Поул се забавляваше от мисълта какво ли би направила мисис Джеймисън, ако тя самата или друг член от нейното домакинство се разболее; тя едва ли щеше да има очи да извика мистър Хогинс, след като се е държала по този начин към семейството му. Мис Поул гореше от нетърпение мисис Джеймисън или някой от нейните подчинени да пострада или да се почувства неразположен, за да може цял Кранфорд да види как тя ще постъпи при създалата се объркана ситуация.

Марта беше започнала отново да шета и аз вече бях определила една недалечна дата за крайния срок на гостуването си, когато един следобед както си седяхме с мис Мати в превърнатата на магазин стая — спомням си, времето беше по-студено, отколкото през май преди три седмици, и огънят беше запален, а вратата изцяло затворена, — забелязахме един джентълмен да минава бавно покрай прозореца, а след това да се спира пред вратата, сякаш иска да открие името, което ние така старателно бяхме замаскирали. Той измъкна своя лорнет и надничаше известно време, докато накрая го съзря. След това влезе и изведнъж ме порази мисълта, че това е самият Господар! Защото дрехите му имаха особена чуждестранна кройка, а лицето му беше смугло, като че ли е било излагано много време на слънцето. Цветът на лицето му контрастираше странно с буйната белоснежна коса, очите му бяха тъмни и проницателни и той ги свиваше по един странен начин, а бузите му се надипляха от безброй бръчки, когато се вгледаше съсредоточено в нещо. Така и направи, щом влезе и видя мис Мати. Погледът му се спря най-напред на мен, той ме загледа, но след това се обърна към мис Мати с този търсещ взор, който описах. Тя беше леко объркана и притеснена, но не повече, отколкото при всяко влизане на мъж в магазина. Тя смяташе, че вероятно ще й подаде банкнота или поне една златна лира и ще трябва да върне рестото, а това беше финансова операция, която дълбоко ненавиждаше. Но този клиент застана сега пред нея, без да поиска нещо, само я загледа съсредоточено и забарабани с пръсти по масата, досущ както някога правеше това мис Дженкинс. Мис Мати тъкмо се канеше да го запита какво желае (както ми каза по-късно), когато той се обърна рязко към мен:

— Вашето име е Мери Смит, нали?

— Да! — казах аз.

Всичките ми съмнения относно неговата самоличност се разсеяха и аз само се чудех какво друго ще каже или направи и как мис Мати ще понесе радостното вълнение от това, което той щеше да й открие. Той очевидно не знаеше как да съобщи кой е, защото най-после се огледа, търсейки да купи нещо, за да спечели време, и погледът му случайно попадна на захаросаните бадемови бонбони и той смело поиска един фунт от „тези неща“. Съмнявам се дали мис Мати имаше един фунт от тях в магазина и освен от необичайния размер на тази покупка тя се разстрои от мисълта за стомашното неразположение, което бонбоните, взети в такова неограничено количество, щяха да причинят. Тя вдигна поглед да възрази. Разнеженият израз на лицето му засегна някаква струна в сърцето й и тя каза:

— Това е… о, сър! Възможно ли е вие да сте Питър? — И се разтрепери от глава до пети. За миг той се намери зад тезгяха, взе я в прегръдките си и заплака, хълцайки, без сълзи, както плачат старите хора. Донесох й чаша вино, защото действително цветът на лицето й се беше така променил, че се изплаших, както се изплаши и Питър. Той повтаряше непрекъснато:

— Много те изненадах, Мати… много, моето момиче.

Предложих тя да се качи веднага горе и да полегне на канапето в гостната. Тя гледаше жадно брат си, чиято ръка стискаше здраво дори и когато едва ли не припадна. Тя му позволи да я отведе горе, едва след като той я увери, че няма да си отиде.