Елизабет Гаскел - Кранфорд

Поне веднъж на всяко тримесечие аз отивах от Драмбл в Кранфорд да водя сметките и да отговоря на служебните писма. А тъй като стана дума за писма, аз се чувствах много засрамена, като си спомнех за писмото ми до Господаря Дженкинс и се радвах, че не бях споменала никому, че съм писала. Много се надявах, че писмото се е загубило. Не беше пристигнал никакъв отговор, никаква вест.

Около една година след като мис Мати отвори магазина, получих едно от йероглифните писма на Марта, с което ме молеше да отида скоро в Кранфорд. Изплаших се да не би мис Мати да се е разболяла и тръгнах още същия следобед, а Марта се изненада, когато ме видя, отваряйки вратата. Ние отидохме, както обикновено, за да направим тайно съвещание, и тогава Марта ми каза, че очаквала скоро да роди — след около седмица-две. Тя мислеше, че мис Мати нищо не е разбрала, и искаше аз да й съобщя новината, „защото наистина, госпожице — продължи Марта, хълцайки истерично, — мисля, че тя няма да одобри, и да ви кажа съвсем право, не знам кой ще се грижи за нея, когато аз легна, а някой трябва да се грижи“.

Успокоих Марта, като й казах, че ще остана, докато тя се съвземе, и че само ми се щеше да ми беше казала каква е причината за това внезапно повикване, тъй като тогава щях да си донеса необходимите дрехи. Но Марта беше така плачлива и разнежена, съвсем различна, че аз почти не казах нищо за себе си, а по-скоро се опитах да я успокоя, защото въображението й гъмжеше от всякакви вероятни и всевъзможни представи за нещастни случаи.

След това се измъкнах навън и се появих в магазина, като че ли бях клиентка, просто да изненадам мис Мати, а и да добия впечатление как изглежда в новата ситуация. Беше топъл майски ден и само едното крило на малката врата беше затворено, а мис Мати седеше зад тезгяха и плетеше жартиери със сложна плетка; поне на мен ми се струваше сложна, а трудните бодове не обременяваха съзнанието й, защото тя си пееше с тих глас, докато иглите й чевръсто се вмъкваха и измъкваха от плетката. Казах „пееше“, но боя се, че един музикант няма да употреби тази дума, за да опише тананикането, немелодично и все пак сладко, на този немощен глас. Разбрах повече от думите, отколкото от опита й да изпее мелодията, че тя си припяваше „Любимият сто и първи полк“. Спокойното и непрекъснато звучене на песента говореше за задоволство и така както стоях на улицата пред вратата, предизвика едно приятно усещане у мен, което хармонираше с тази мека майска сутрин. Влязох. В началото тя не схвана кой е и стана да ме обслужи, но само след миг котенцето, което седеше нащрек, грабна плетката, която тя изпусна от радостно вълнение, че ме вижда. След кратък разговор разбрах, че е така, както Марта ми каза, и че мис Мати няма представа за настъпващите събития в домакинството им. Тогава реших, че ще оставя нещата да протекат от само себе си, уверена, че като отида при нея с бебето на ръце, тя ще прости на Марта, която излишно си създаваше тревоги и смяташе, че мис Мати ще откаже да й прости поради мисълта, че новопоявилото се същество ще претендира за вниманието на майка си, а това ще представлява безбожно предателство спрямо мис Мати.

Но аз бях права, а това, предполагам, е някакво наследствено качество, защото и баща ми казва, че почти никога не греши. Една сутрин, около седмица след като пристигнах, отидох да повикам мис Мати с един вързоп на ръце, увит в пелени. Тя беше благоговейно поразена, когато показах какво има в него, поиска очилата си от тоалетната масичка и го разгледа с такова любопитство, с такова нежно учудване пред съвършенството на всяка част на това малко същество. През целия ден не можеше да освободи съзнанието си от изненадата, ходеше на пръсти и беше много мълчалива. Тя се промъкна обаче горе да види Марта и двете се разплакаха от радост, и тя подхвана една поздравителна реч към Джем, която не знаеше как да прекрати, и само звънчето на магазина я измъкна от това затруднение, за голямо облекчение не само на нея, но и на стеснителния, горд, честен Джем, който стисна така енергично ръката ми, когато го поздравих, че, струва ми се, все още усещам болката, която ми причини.

Бях твърде заета по времето, когато Марта беше на легло. Грижех се за мис Мати, приготвях яденето, прегледах сметките й и проверих състоянието на кутиите за чай и стъклениците с бонбони. Освен това от време на време й помагах в магазина и това доста ме забавляваше, а понякога предизвикваше и безпокойството ми, като я наблюдавах какво прави. Ако някое детенце дойдеше и поискаше една унция 77 77 Мярка за тегло, около 30 грама. — Б.пр. захаросани бадемови бонбони (а четири от големите, каквито мис Мати продаваше, тежаха толкова), тя винаги добавяше още един „за изравняване на теглото“, както казваше, макар везната да беше вече добре натежала, и когато аз се обявих против това, отговорът й беше: „Милите душички, толкова много ги обичат.“ Нямаше смисъл да й обяснявам, че петият бонбон тежеше четвърт унция и такава търговия беше загуба за нея. Така аз си спомних за зеления чай и отправих към нея стрела, взета от нейния колчан. Казах й колко нездравословни са бадемовите бонбони и как, ако прекаляват с тях, малките деца може да се разболеят. Този довод произведе известен ефект, защото от този ден насам, вместо да им дава пети бонбон, тя редовно ги караше да протягат малките си длани, в които изсипваше ментови или джинджифилови бонбончета, като предпазна мярка срещу опасностите, които можеха да възникнат от току-що направената покупка. Общо взето, търговията с бонбони, водена на този принцип, не обещаваше печалба, но аз с радост отчетох, че през последната година тя беше спечелила повече от двадесет лири от продажбата на чай и нещо повече, на нея й се нравеше заниманието й, което й позволяваше да влиза в приятен контакт с много хората от града и околността. Ако тя притуряше към теглото, те от своя страна донасяха от село многобройни малки подаръци на „дъщерята на предишния енорийски свещеник“ — извара, пресни яйца, свежи зрели плодове, букетче цветя. Както тя ми каза, тезгяхът често пъти бивал отрупан с тези дарове.