Елизабет Гаскел - Кранфорд

Но да се върнем към мис Мати. Наистина беше ми много приятно да виждам как липсата на егоизъм у нея и естественото й чувство за справедливост извикваха в отговор същите качества и у другите. Тя никога не можеше да си помисли, че някой ще я измами, защото тя самата щеше много да се огорчи, ако той стореше това. Чух я как сложи край на настойчивите уверения на човека, който й носеше въглища, като му каза спокойно:

— Убедена съм, че ще ти е мъчно, ако ме излъжеш в теглото.

И ако този път въглищата са били по-малко, вярвам, че в бъдеще това вече не се е случвало. Хората се чувстваха така засрамени, ако се възползваха от доверчивостта й, както биха се чувствали, ако измамеха някое дете. А баща ми казваше:

— С такова простодушие можеш да се оправиш в Кранфорд, но не и другаде по света.

А аз вярвам, че светът е много лош, защото въпреки че баща ми подозираше всички, с които търгуваше, и въпреки че вземаше всички необходими предпазни мерки, той загуби само през миналата година над хиляда лири заради различни мошеничества, на които стана жертва.

Останах в Кранфорд достатъчно дълго време, докато мис Мати се уреди и свикне с новия начин на живот, а също и за да опаковам библиотеката, която енорийският свещеник беше купил. Той написа едно много мило писмо на мис Мати, казвайки колко доволен ще бъде, ако може да вземе една така добре подбрана библиотека като тази на покойния мистър Дженкинс, независимо от това за колко е оценена. И когато тя се съгласи, с една малко тъжна радост, книгите да се върнат в енорийския дом и се наредят още веднъж на обичайните стени, той й писа, че се страхува, че няма място за всичките книги и може би мис Мати ще бъде така любезна да му позволи да остави някои от томовете на нейните рафтове. Но мис Мати каза, че си има Библията и речника на доктор Джонсън и се бои, че няма да има много време за четене. Въпреки това аз запазих няколко книги от внимание към толкова любезния енорийски свещеник.

Парите, които той заплати, и получените от разпродажбата бяха отчасти изхарчени за закупуването на чай и известна сума беше сложена настрана за черни дни — т.е. за стари години или за болест. Наистина сумата беше доста малка и това стана причина на няколко пъти да избягваме истината и да казваме някоя и друга невинна лъжа (нещо, което смятам, че наистина е много неправилно на теория и не ми се ще да го правя на практика), защото ние знаехме, че мис Мати щеше да се притесни, ако разбере, че има влог, дори една минимална сума, направен на нейно име, докато задълженията на банката са останали неизплатени. Освен това на нея изобщо не й се каза по какъв начин нейните приятелки й помагаха да си плаща наема. На мен много ми се искаше да я осведомя за това, но мистериозността на тази работа придаваше на тяхното благородно дело известна пикантност, от която дамите не желаеха да се лишат, и в началото Марта трябваше да се измъква от не един объркващ въпрос за това как и с какви средства живее тя в такава къща, но постепенно мис Мати престана да разсъждава и да се чувства неудобно и се примири с така създадените условия.

Заминах си от мис Мати със спокойно сърце. Продажбата на чай през първите два дни надмина и най-оптимистичните ни очаквания. Сякаш цялата околия изведнъж беше привършила чая си. Единственото, което исках да се промени в начина на търгуване на мис Мати, беше да не увещава така покъртително някои от клиентите си да не купуват зелен чай, като заявява презрително, че той е бавна отрова, която непременно разбива нервите и предизвиква какви ли не злини. Упоритостта, с която хората го пиеха въпреки горещите й предупреждения, я разстройваше толкова много, че аз действително смятах, че може напълно да се откаже от продажбата му и по този начин да загуби половината от клиентелата си. Блъсках си главата какви примери да измисля за дълголетие, което се дължи на постоянната употреба на зелен чай. Но окончателният довод, който реши въпроса, беше щастливото ми хрумване да спомена за смазочното масло от китова мас и лоените свещи, които ескимосите не само че обичат да ядат, но и добре понасят. След това тя призна, че „вкусовете на хората са различни“, че „ако месото е храна за един, то е отрова за друг“, и се задоволяваше само да протестира понякога, когато смяташе, че купувачът е твърде млад и наивен, за да знае какъв ужасен ефект зеленият чай можеше да произведе върху здравето на някои хора. А когато хората, които го предпочитаха, бяха достатъчно възрастни и от тях можеше да се очаква по-мъдър избор, тя просто въздишаше.