Елизабет Гаскел - Кранфорд

— Мис Мати — продължи тя, — за която знаех, че е такава изискана лейди, когато аз не бях нищо повече от едно селско момиче и идвах на пазара с яйца и масло, и разни такива неща. Защото баща ми, макар и заможен, ме караше винаги да правя това, което майка ми е правила преди мен, и аз трябваше да идвам всяка събота в Кранфорд и да имам грижата да продавам продуктите, да следя цените и какво ли не. Спомням си, един ден срещнах мис Мати по пътя, който води към Кумхърст. Тя вървеше по пътечката за пешеходци, която, както знаете, е доста издигната над пътя и един джентълмен яздеше до нея и й говореше нещо, а тя беше свела поглед към игликите, които беше набрала, и ги късаше, и струва ми се, че плачеше. Но след като отмина, тя се обърна и изтича подире ми, за да попита, о, колко мило го направи, за горката ми майка, която лежеше на смъртно легло. И когато аз се разплаках, тя взе ръката ми в своята, за да ме утеши, а джентълменът стоеше и я чакаше през цялото време, а клетото й сърце преливаше от някаква мъка, сигурна съм в това. А аз си помислих, че за мен беше голяма чест да ме заговори по такъв мил начин дъщерята на енорийския свещеник, която ходи на гости в Арли Хол. От този ден насам я заобичах, макар че може би нямам право, но ако можете да измислите някакъв начин, по който да ми е позволено да дам малко повече средства, без никой да знае, ще съм ви много благодарна, мила моя. А брат ми на драго сърце ще я лекува безплатно с лекарства, пиявици и каквото трябва. Зная, че той и нейно благородие (божичко, никога не съм си мислила в дните, за които ви говорих, че някой ден ще стана снаха на някоя аристократка!) са готови да направят всичко за нея. Ние всички сме готови.

Казах й, че съм убедена в това и обещах какво ли не, притеснена от мисълта, че трябва да се прибера у дома при мис Мати, която с право ще се чуди какво ли е станало с мен — отсъствах вече два часа, без да мога да обясня къде съм била. Тя обаче не беше забелязала как времето върви, тъй като бе заета с безброй дребни приготовления, необходими, преди да направи сериозната стъпка да напусне този дом. Очевидно й доставяше успокоение да се занимава с неща, които щяха да сведат домакинството й почти до минимум, защото тя казваше, че всеки момент, в който се спирала да помисли, я обземал споменът за горкия човек с неговата банкнота от пет лири и имала чувството, че е съвсем непочтена, а ако това кара самата нея да се чувства неудобно, какво ли усещат директорите на банката, които познават много по-добре нещастието, последвало този крах. Тя направо ме ядосваше, като се раздвояваше и изпитваше състрадание ту към тези директори (които си представяше, че са съкрушени и имат угризения на съвестта, че така лошо са стопанисвали средствата на другите хора), ту към тези, които като самата нея бяха потърпевши. В действителност тя смяташе, че бедността като че ли е по-леко бреме от угризенията на съвестта, но лично аз се съмнявам, че директорите ще се съгласят с нея.

Отдавна скътани съкровища бяха извадени на бял свят, за да проверим каква парична стойност имат, която за щастие беше много малка, защото не зная как мис Мати щеше да си наложи да се раздели с такива вещи, като сватбения пръстен на майка й, странната недодялана брошка, с която баща й загрозяваше жабото на ризата си, и така нататък. Във всеки случай стигнахме до известна яснота относно паричната им стойност и бяхме готови да посрещнем баща ми, който дойде на следващата сутрин.

Няма да ви отегчавам с подробностите по деловите въпроси, а и една от причините да не говоря за тях е, че не бях съвсем наясно какво направихме тогава, а и сега не мога да си спомня какво е било. Мис Мати и аз седяхме и одобрявахме сметки, предложения, известия и документи, от които мисля, че никоя от нас не разбираше ни дума. Баща ми беше трезвомислещ човек, решителен, с превъзходни делови качества и ако направехме и най-незначителното запитване или проявяхме и най-малкото желание да разберем нещо, той казваше рязко:

— А? А? Ами че ясно е като бял ден. Какво имате против?

И тъй като не можехме да разберем нищо от това, което той предлагаше, ние се затруднявахме да изкажем някакви възражения; всъщност ние май че изобщо нямахме такива. Така че мис Мати се чувстваше притеснена и веднага се съгласяваше, казвайки: „Да“ и „Разбира се“ независимо от това дали се налагаше, или не, щом баща ми замълчеше. Но когато аз веднъж се обадих и казах в хор с мис Мати: „Положително“, което тя произнесе с треперлив и колеблив глас, баща ми се обърна към мен и ме стрелна с думите: