Елизабет Гаскел - Кранфорд

Последното беше казано под сурдинка и имаше такъв ефект, че Марта се втурна вън от стаята, последвана от любимия си, който тръгна да я успокоява. А мис Мати седна и заплака от сърце, като ми обясняваше, че плачела, защото мисълта, че Марта ще се омъжи толкова скоро, я стреснала и че тя никога нямало да си прости, че е накарала горкото същество да прибърза. Струва ми се, че изпитвах по-голямо съжаление към Джем, отколкото към Марта, но и двете с мис Мати оценявахме напълно добротата на тази честна двойка, при все че не говорехме много за това, а много повече за сполуките й несполуките в брака.

Следващата сутрин, много рано, получих бележка от мис Поул, толкова мистериозно загъната и с толкова восъчни печати по нея, които да осигурят пълна тайна, че се наложи да разкъсам хартията, преди да мога да я разгъна. Когато започнах да чета написаното, едва разбирах какво иска да каже, така заплетено беше, като пророчество на оракул. Във всеки случай разбрах, че трябва да отида при мис Поул в единадесет часа. Числото „единадесет“ беше изписано с букви, както и с цифри, и „преди пладне“ подчертано два пъти, като че ли беше възможно да отида в единадесет през нощта, когато обикновено цял Кранфорд си е легнал и заспал още в десет часа. Нямаше подпис, а само обърнатите инициали на мис Поул „П. Е.“, но тъй като Марта ми подаде бележката с „мис Поул изпраща сърдечни поздрави“, не се нуждаех от никакъв вълшебник, за да ми разкрие от кого е бележката, а ако името на изпращача трябваше да се запази в тайна, добре стана така, че бях сама, когато Марта ми я предаде.

Отидох у мис Поул в определения час. Вратата ми отвори малката й прислужничка Лизи, издокарана като в празник, сякаш някакво голямо събитие предстоеше да се случи в този делничен ден. А и гостната на горния етаж беше подредена съобразно тази представа. Масата беше постлана с най-хубавата зелена покривка за карти и на нея бе наредено всичко необходимо за писане. На бюфетчето беше поставена табла с току-що налято шише игличено вино и бишкоти. Самата мис Поул беше нагиздена като за тържество в очакване на посетители, макар че беше само единадесет часът. Там беше и мисис Форестър, плачеше тихо и тъжно и сякаш моето присъствие предизвика нов прилив от сълзи. Преди още да успеем да се поздравим по един траурно мистериозен начин, отново се чу почукване на вратата и мисис Фиц-Адъм се появи, зачервена от ходене и вълнение. Изглежда, че това беше цялата компания, която се очакваше, тъй като сега мис Поул показа по няколко начина, че е готова да съобщи дневния ред на събранието, като разбутваше огъня, отваряше и затваряше вратата и секнеше носа си. След това тя ни нареди около масата, като се постара да ме настани точно срещу себе си, и най-накрая ме запита дали тъжната новина е вярна, защото тя се страхува, че мис Мати е загубила цялото си състояние и че случаят е именно такъв.

Разбира се, моят отговор можеше да бъде само един и аз никога не съм виждала израз на по-неподправена скръб от тази, изписана по лицата на трите жени пред мен.

— Как ми се иска мисис Джеймисън да беше тук — каза мисис Форестър най-после, обаче, ако съдя по изражението на мисис Фиц-Адъм, тя не можеше да подкрепи такова пожелание.

— Но и без мисис Джеймисън — каза мис Поул с нотка на засегнато честолюбие в гласа, — ние, дамите от Кранфорд, събрани в моята приемна стая, можем да вземем някакво решение. Много добре си представям, че никоя от нас не е това, което наричат богаташка, макар че всяка от нас има добро материално положение, достатъчно да задоволи един изискан, елегантен вкус, и никога няма да си позволи просташка показност.

(Забелязах, че при тези думи мис Поул погледна едно малко картонче, скрито в шепата й, на което предполагам, че беше нахвърляла някои бележки.)

— Мис Смит — продължи тя, обръщайки се към мен (приятелски аз бях известна на цялата компания като Мери, но това беше един тържествен случай), — аз водих личен разговор с тези дами. Сметнах за свое задължение да направя това вчера следобед във връзка с нещастието, сполетяло нашата обща приятелка, и ние всички, до една, се съгласихме, че докато имаме излишни средства, е не само наш дълг, но и наше удоволствие, истинско удоволствие, Мери — тук гласът й почти секна и тя трябваше да изтрие очилата си, преди да продължи, — да дадем това, което можем, за да я подкрепим — мис Матилда Дженкинс. Но като вземем предвид деликатното чувство за независимост в съзнанието на една изискана жена (сигурна съм, че тя отново прибягна до картончето), ние бихме желали да вложим нашата лепта по един таен и скрит начин, така че да не накърним тези чувства, които току-що споменах. И целта, с която ви помолихме да се срещнете с нас тази сутрин, е, че като имаме предвид, че вие сте дъщерята… че вашият баща всъщност е неин доверен съветник по всички финансови въпроси, ние си помислихме, че ако се посъветвате с него, можете да измислите някакъв начин, по който нашият принос да бъде представен като нещо, което законно се полага на мис Матилда Дженкинс, нещо, което тя трябва да получи от… Вероятно вашият баща би могъл да се справи с този неясен за нас въпрос.