Елизабет Гаскел - Кранфорд

Мис Поул приключи посланието си и се огледа за одобрение и съгласие.

— Аз изразих вашето мнение, госпожи, нали? И докато мис Смит премисли своя отговор, разрешете ми да ви предложа една малка закуска.

Моят отговор щеше да бъде кратък. Аз изпитвах в сърцето си по-голяма благодарност, отколкото бях в състояние да изразя с думи, така че само промънках нещо в смисъл, че аз ще предам на баща си това, което мис Поул каза, и ако нещо може да се уреди за милата мис Мати. И тук аз окончателно се разстроих и трябваше да се съвзема с чаша игличено вино, преди да спра сълзите си, потискани през последните два дни. Най-лошото беше, че всички дами се разплакаха в хор. Плачеше дори мис Поул, която беше казвала стотици пъти, че да издаваш чувствата си пред когото и да било, е признак на слабост и липса на самоконтрол. Тя се овладя, изпитвайки леко нетърпение и яд към мен за това, че разплаках всички, и, струва ми се, още повече и за това, че не можах да й отвърна с такава реч като нейната. Ако знаех предварително какво ще се каже и ако имах и аз картонче, на което да изразя преди това чувствата, които вероятно щяха да се надигнат в душата ми, бих се опитала да й доставя удоволствие. При това положение мисис Форестър беше тази, която заговори, след като ние отново се успокоихме:

— Нямам нищо против да заявя сред приятели, че аз съм… Не! Не съм действително бедна, но струва ми се, не може да се каже, че съм богата; бих искала да съм… заради милата мис Мати… но моля, ще напиша на един запечатан лист какво мога да дам. Иска ми се да е повече, мила Мери, действително ми се иска да е повече.

Сега разбрах с каква цел имаше хартия, писалки и мастило на масата. Всяка една от тях написа сумата, която можеше да дава ежегодно, подписа се и загадъчно подпечата листа с восък. Ако тяхното предложение се приемеше, само на баща ми щеше да е позволено да отвори листовете, като запази под клетва тайната. Ако това не станеше, те щяха да получат обратно листовете си.

Когато церемонията приключи, аз станах да си вървя, но като че ли всяка от дамите искаше да си поговори насаме с мен. Мис Поул ме задържа в гостната, за да ми обясни защо в отсъствието на мисис Джеймисън тя е застанала начело на това „начинание“, както й правеше удоволствие да нарича тази своя дейност, а също и да ме уведоми, че е узнала от добър източник, че мисис Джеймисън ще се върне незабавно у дома си, изпитвайки крайно недоволство от своята етърва, която ще се наложи тутакси да напусне дома й и ще трябва, така мислеше тя, да си замине още същия следобед за Единбург. Разбира се, тази новина не можеше да ми бъде предадена в присъствието на мисис Фиц-Адъм, още повече, че мис Поул беше склонна да смята, че годежът на лейди Гленмайър с мистър Хогинс щеше да рухне пред разразилото се недоволство на мисис Джеймисън. Интервюто ми с мис Поул завърши с няколко сърдечни въпроса относно здравето на мис Мати.

Слизайки надолу по стълбите, намерих мис Форестър да ме чака пред вратата на столовата, тя ме вмъкна вътре и след като затвори вратата, се опита на два-три пъти да подхване една тема, която явно не й се удаваше, и аз започнах да губя надежда, че ще може въобще да се изясни за какво става дума. Накрая се разбра. Бедната възрастна жена, треперейки през цялото време, ми каза, като че ли това, което си призна, беше голямо престъпление, колко ограничени, съвсем ограничени са средствата й за живеене; признание, което се чувстваше принудена да направи, опасявайки се, да не би да си помислим, че малката лепта, спомената в нейния лист, е пропорционална на любовта и почитта й към мис Мати. И все пак тази сума, от която доброволно се отказвала, представлявала всъщност повече от една двадесета част от средствата, които имала, за да живее, да поддържа къщата и малката прислужничка и всичко останало, както подобава на една Тирел по рождение; а когато целият й доход не възлизал дори на сто лири годишно, лишаването й от една двадесета част от него щяло да я принуди да прави много внимателно икономии и да се отказва от много неща, дребни и незначителни в световен мащаб, които обаче имат различна стойност в счетоводството на едни други тефтери, за които и аз съм слушала. Така й се искало да е богата, каза тя и повтаряше това свое желание, без да мисли за себе си, изпълнена с горещ стремеж и мечти да може да отрупа мис Мати с повече материални блага.

Мина известно време, преди да мога да я утеша и да си тръгна, а когато излизах от къщата, бях пресрещната от мисис Фиц-Адъм, която също имаше да ми каже нещо поверително, но почти съвсем противоположно на това, което бях вече чула. Не й се искало да запише цялата сума, която можела да си позволи да отдели и била готова да даде. Тя ми каза, че няма да може никога да погледне мис Мати в очите, ако реши да й даде толкова, колкото й се иска.