Елизабет Гаскел - Кранфорд

Тя сложи ръце на кръста, сякаш искаше да ми покаже, че ме предизвиква, и наистина съвсем не знаех как да започна да я увещавам, когато и аз чувствах, че мис Мати, която от ден на ден ставаше по-немощна, се нуждае от грижите на тази добра и вярна жена.

— Е, добре… — рекох аз най-после.

— Хубаво, че започвате с „е, добре“, ако бяхте започнали с „но“ както преди, хич нямаше да ви слушам. А сега може да продължите.

— Зная, че много ще липсвате на мис Мати, Марта…

— И аз й рекох така. Много ще й липсвам и тя ще съжалява цял живот — Марта ме прекъсна тържествуващо.

— И все пак тя ще има толкова малко… съвсем, съвсем малко средства… да живее, че не виждам как ще може да осигурява храна и за теб, тя едва ще има колкото за себе си. Казвам ти това, Марта, защото зная, че ти си като приятелка на милата мис Мати, но може би няма да й се иска хората да говорят за това.

Това явно представяше нещата в още по-черна светлина, отколкото мис Мати й ги беше обрисувала, защото Марта просто се отпусна на най-близкия стол и се разплака на глас (ние стояхме прави в кухнята).

Най-после свали престилката от очите си, погледна ме настоятелно в лицето и запита:

— Тази ли е причината мис Мати да ми нареди да не правя пудинг днес? Каза ми, че не обичала много сладки неща и вие и тя сте щели да ядете само по един овнешки котлет. Но аз ще й се възпротивя. Хич не й казвайте, ама ще направя един пудинг, и то такъв, че да й хареса, и аз ще платя за него, така че имайте грижата тя да яде. Не един човек се е утешавал в скръбта си, като е виждал да слагат на масата вкусно ядене.

Доволна бях, че енергията на Марта взе веднага практическа насока и тя се залови за пудинга, защото по този начин се предотврати свадливото разискване дали трябва, или не трябва да напусне мястото си при мис Мати. Тя си завърза чиста престилка и се приготви да отиде до магазина да купи масло, яйца и каквото друго й беше необходимо. Не пожела да вземе ни троха от продуктите за готвене, които имаше вкъщи, но отиде и взе колкото пари й трябваха от един стар порцеланов чайник, в който държеше личния си капитал.

Мис Мати беше много тиха и немалко тъжна. Не след дълго се опита да се усмихне, заради мен. Взехме решение да пиша на баща си и да го помоля да дойде да се посъветваме и щом изпратихме писмото, започнахме да разискваме плановете за в бъдеще. Идеята на мис Мати беше да наеме една самостоятелна стая и да задържи само тези мебели, които са необходими за мебелирането й, а да продаде останалите. От своя страна аз бях по-амбициозна и по-непримирима. Премислях как една жена, преминала средна възраст и с образование, каквото жените от добрите семейства получаваха преди петдесет години, би могла да се изхрани или да си помогне материално, без фактически да загуби доброто си обществено положение, но накрая се отказах и от тази последна уговорка и се чудех какво изобщо би могла да върши мис Мати.

Мис Мати се гордееше с това, че блестеше в изкуството да прави хартиени запалки за свещи или, както предпочиташе да ги нарича, „фишеци“ от цветна хартия, изрязани така, че да наподобяват пера, а също и да плете жартиери, разнообразени с изящни бодове. Бях казала веднъж, след като получих подарък един красив чифт, че се изкушавах да изпусна един от тях на улицата, за да може хората да му се възхитят, но разбрах, че тази малка шега (а това наистина беше шега) много силно разстрои чувството й за благоприличие и тя я прие разтревожено, със сериозно безпокойство да не би някой ден това изкушение да вземе връх, така че аз наистина съжалих, че съм си позволила да се пошегувам. Подарък от такива фино изработени жартиери, букет от шарени запалки или колода карти, на която по някакъв тайнствен начин е навит копринен конец, бяха добре известните белези на благоразположението на мис Мати. Но дали ще се намери някой, който да плаща, за да се научат децата му на такова изкуство? И дали мис Мати ще продаде заради тези мръсни пари сръчността и умението си, с които тя създава дребни неща с голяма стойност за тези, които я обичат?

Разбира се, първото нещо, за което можеше да се помисли, беше учителстването. Ако мис Мати можеше да преподава нещо на децата, това щеше да й даде възможност да бъде сред малките пакостничета, на които тя се радваше от сърце. Прехвърлих в мисълта си всичко, което тя умееше да прави. Някога съм я чувала да казва, че можела да свири на пиано: „Ah! Vous dirai-je, maman?“ 76 76 Да ви кажа ли, мамо? (Фр.) — Б.пр. , но това било много отдавна. Бледото отражение на музикална дарба беше загинало преди много години. Някога тя също е можела много хубаво да вади модели за английска бродерия с помощта на тънък лист, който се поставял върху образеца, за да се прекопира, и като опирала и двата на стъклото на прозореца, тя отбелязвала фестоните и дупчиците. Но това е най-многото, което модела да постигне в областта на рисуването, и, струва ми се, че с него нямаше да стигне далеч. Или пък да вземем например клоновете на солидното английско образование — бродиране и използване на глобуса се преподаваха в кранфордското училище за девойки, където всичките търговци изпращаха дъщерите си. Очите на мис Мати бяха отслабнали и съмнявам се дали можеше да разчете броя на нишките в един модел, изработен с камгарна прежда, и дали можеше действително да различи оттенъците в цветовете, необходими, за да се изработи лицето на кралица Аделаида във верноподаническите бродерии с вълна, които сега бяха на мода в Кранфорд. А що се отнася до изучаването на земното кълбо и астрономията, мен самата никога не ме е бивало много, така че може би не мога да съдя компетентно за възможностите на мис Мати да преподава този клон от образованието. Правило ми е обаче впечатление, че екватори, тропици и тям подобни мистериозни кръгове представляваха наистина твърде въображаеми линии за нея и тя гледаше на знаците на Зодиака като на нещо, останало от черната магия.