Елизабет Гаскел - Кранфорд

— Знаеш ли, моя малка Мати, можех да се закълна, че си на път да се ожениш, когато напуснах Англия последния път. Ако тогава някой ми кажеше, че ще живееш и ще умреш стара мома, можех да му се изсмея в лицето.

Мис Мати не отговори, а аз напразно се мъчех да измисля нещо, което сполучливо да промени темата на разговора, но бях много глупава и преди още да проговоря, той продължи:

— Мислех си, че Холбрук, този чудесен истински мъж, който живееше в Удли, ще отведе моята малка Мати. Сега не можеше и да си представите, Мери, но смея да кажа, че тази моя сестричка беше някога едно много хубавичко девойче — поне аз мислех така, а струва ми се, че така мислеше и горкият Холбрук. Каква работа имаше той да умира, преди да се върна в родината, да му благодаря за всичката му добрина към онзи малък нехранимайко, какъвто бях тогава. Това ме накара да си помисля най-напред, че той има чувства към теб, защото всеки път, когато отивахме на риболов, той говореше само за Мати… Мати. Горката Дебора! Какво конско ми чете, когато веднъж го поканих на обяд у дома, а тя била видяла каретата на лейди Арли в града и си мислила, че милейди може да се отбие у нас. Е, много време мина оттогава, повече от половин живот, а като че ли беше вчера! Не познавам друг човек, който бих искал повече да ми стане зет. Ти явно си изтървала шансовете си, моя малка Мати, както и да е… искаше брат ти да те сватоса, а, малката ми? — каза той и протегна ръка да вземе нейната в своите, така както тя се беше излегнала на канапето. — Я, какво е това? Теб те тресе и ти трепериш, Мати. По дяволите този отворен прозорец! Затворете го веднага, Мери!

Така и направих и се наведох, за да целуна мис Мати и да видя дали действително й беше студено. Тя хвана ръката ми и я стисна здраво — но, струва ми се, несъзнателно, — защото само след миг заговори с обикновения си глас и с усмивка пропъди тревогата ни, макар че търпеливо прие наставленията, които й наложихме, да се затопли в леглото и да изпие чаша греяно подсладено вино. Щях да си заминавам от Кранфорд на следната сутрин и преди да си тръгна, се постарах да изчезнат всички лоши последици от отворения прозорец. Бях се погрижила през последната седмица от престоя си да приключим с всички необходими промени в къщата и домакинството. Магазинът отново се превърна във всекидневна, а празните отекващи стаи бяха отново мебелирани чак до таванските стаички.

Стана дума Марта и Джем да се установят в друга къща, но мис Мати не щеше и да чуе за това. Наистина никога не я бях виждала така раздразнена, както когато мис Поул сметна, че това ще е най-желателното решение. Дотогава, докато Марта е готова да остане при мис Мати, мис Мати може само да й благодари, а и на Джем също, с когото е много приятно да живееш в една къща, защото него тя виждаше само от неделя на неделя. А що се отнася до възможността да имат още деца, ако всичките са такива сладки малчуганчета, както нейната кръщелница Матилда, за нея няма значение броят им; стига Марта да няма нищо против. А освен това следващото ще се нарича Дебора, тъй като Марта упорито беше решила първородната й дъщеря да се нарича Матилда, макар че мис Мати се беше съгласила неохотно. Така че мис Поул трябваше да свие знамената и да сниши глас, като ми каза, че тъй като мистър и мисис Хърн ще продължат да живеят в същата къща с мис Мати, ние действително сме постъпили много разумно, като сме наели племенницата на Марта за помощница.

Оставих мис Мати и мистър Питър доволни и добре устроени. Единственото нещо, което можеше да предизвика съжаление в чувствителното сърце на единия и общителната, дружелюбна природа на другия, беше неприятната свада между мисис Джеймисън и плебеите Хогинсови и техните близки. На шега аз предрекох, че то ще трае до деня, в който мисис Джеймисън или мистър Малинър се разболеят и в такъв случай те ще бъдат наистина щастливи, ако мистър Хогинс им е приятел, но мис Мати не одобри лекомислието, с което изказах пожелание някой да се разболее, и преди още да изтече една година, всичко се уреди по много задоволителен начин.

През една многообещаваща октомврийска утрин получих две писма от Кранфорд. Както мис Поул, така и мис Мати пишеха да отида, за да се срещна с Гордънови, които се бяха върнали в Англия живи и здрави с двете си, вече пораснали деца. Милата Джеси Браун беше запазила стария си добросърдечен нрав, макар да беше променила името и положението си. Тя пишеше, че двамата с майор Гордън предполагат, че ще бъдат в Кранфорд на четиринадесети, и се надяваше и молеше да предадат поздравите й на мисис Джеймисън (спомената на първо място, както подобаваше на положението й), мис Поул, мис Мати — тя никога няма да забрави добрината им към горките й баща и сестра, — мисис Форестър, мистър Хогинс (и тук отново се говореше за добрината, оказана към отдавна починалите), неговата съпруга, която мисис Гордън се надява, че ще бъда така добра да удовлетвори желанието й да се запознае с нея, още повече, че тя е стара приятелка на съпруга й още от Шотландия. Накратко, всички бяха споменати — от енорийския свещеник, който беше назначен в Кранфорд в периода между смъртта на капитан Браун и женитбата на Джеси и по този начин се свързваше с последното събитие, та чак до мис Бети Баркър. Всички бяха поканени на обяда — всички, освен мисис Фиц-Адъм, която се беше преселила в Кранфорд, след като мис Джеси Браун го напусна, и която беше доста умърлушена за това, че са я пропуснали. Хората се чудеха, че и мис Бети Баркър е включена в почетния списък, но всъщност, както мис Поул каза, трябва да не забравяме, че капитанът беше възпитал дъщерите си да не се съобразяват с правилата за коректност, присъщи на доброто общество, и заради него ние преглътнахме гордостта си. Всъщност мисис Джеймисън прие като комплимент това, че тя слага на едно ниво мис Бети (нейна бивша прислужница) и „тези Хогинсови“.