Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Пуснах главата му и се върнах при Томохиса, чиито опулени очи се местеха от мен към трупа и обратно.

— Мама му стара! — изпелтечи той. — Божичко!

— За пръв път ли виждаш такова нещо? — с нарочно небрежен глас го попитах. — С времето става по-лесно. Естествено, в твоя случай следващия път ще се случи с теб.

Лицето му бе бледо и още повече пребледняваше. За миг се зачудих дали няма да припадне. Трябваше да му помогна да се съсредоточи.

— Канезаки. Разправяше ми за Харуйоши Фукасава. Дето си знаел, че е мой сътрудник. Продължавай нататък, моля те.

Той дълбоко си пое дъх и затвори очи.

— Знаехме… знаехме, че е свързан с теб, защото засякохме едно писмо.

— Какво писмо?

Очите му се отвориха.

— От него за Мидори Кавамура в Ню Йорк. Споменаваше се за теб.

По дяволите, помислих си. Просто не можех да се измъкна от тия хора. Бяха като ракови клетки. Мислиш, че си се отървал, а те все се появяват отново.

И се разпространяват, обхващат хората наоколо.

— Продължавай — намръщих се.

— Господи Боже, казвам ти всичко, което знам!

Ако съвсем се паникьосаше, нямаше да узная нищо полезно. Номерът беше хем да го е страх, хем да не обезумее чак толкова, че да започне да си измисля, за да ме задоволи.

— Добре. Не знаеш нищо повече за начина. Но още не си ми казал нищо за причините. Защо се опитвате да ме откриете?

— Виж, наясно си, че не мога да приказвам за…

Силно го стиснах за гърлото. Очите му се облещиха. Той провря едната си ръка между моите и се опита да откопчи пръстите ми, хватка, която сигурно бе изучавал на някой от неделните курсове за лична самоотбрана в Управлението. Чест му правеше, че си я спомни при извънредни обстоятелства. Жалко, че не постигна нищо.

— Канезаки — предупредих го, като разхлабих хватката си само колкото да може да диша, — след една минута или ще продължиш да живееш, или някой ще те намери проснат до приятеля ти. И изборът изцяло зависи от информацията, която ми дадеш през тая минута. Почвай да пееш.

Усетих, че преглъща под натиска на дланта ми.

— Добре де, добре — накрая изпъшка той. Вече говореше бързо. — Правителството на Съединените щати от десет години оказва натиск на Япония да реформира банките си и да постави финансите си в ред. Положението от десет години само се влошава. Сега икономиката започва да се срива. Ако сривът продължи, Япония ще бъде първата паднала плочка от доминото. Ще я последват Югоизточна Азия, Европа и Америка. Страната трябва да се реформира. Монополите обаче толкова дълбоко са се окопали, че реформите са невъзможни.

Погледнах го.

— Остават ти четирийсетина секунди. Не ми харесваш.

— Добре де, добре! Токийското оперативно бюро има за задача да осъществи програма за стимулиране на реформите и премахване на пречките пред тях. Програмата се казва „Здрач“. И двамата знаем с какво се занимаваш. Мисля… мисля, че моите началници искат да те помолят за помощ.

— С каква цел?

— За премахване на пречките.

— Но не си сигурен, така ли?

— Виж, служа в Управлението от три години. Не ми казват много неща. Но всеки, който познава миналото ти и знае за „Здрач“, може да събере две и две.

Погледнах го и обмислих възможностите. Да го убия ли? Началниците му нямаше да узнаят какво се е случило. Обаче щяха да предположат, че зад всичко това стоя аз, естествено. И въпреки че нямаше да успеят да се доберат до мен, Хари и Мидори бяха в ръцете им.

Не, убийството на това хлапе нямаше да прогони Управлението от живота ми. Нито от живота на Хари и Мидори.

— Ще обмисля вашата оферта — казах му. — Можеш да го предадеш на началниците си.

— Никаква оферта не съм ти отправял. Това е само предположение. Ако съобщя на началниците си за какво сме си приказвали, ще ме върнат на канцеларска работа в Ленгли.

— Кажи им каквото искаш. Ако проявя интерес, ще се свържа с теб. Лично с теб. В противен случай мълчанието ми ще означава отказ. Очаквам също да престанете да се опитвате да ме откриете, особено чрез други хора. Ако науча, че не сте уважили тези ми желания, ще те държа лично отговорен. Лично теб. Ясно ли е?

Той понечи да каже нещо, но се задави. Сетих се какво ще стане и се отдръпнах. Канезаки се преви и повърна. Приех го за „да“.

Върнах се пеш до Ебису и хванах метрото до Шибуя. Излязох през изхода за Миямасузака на „Шибуя 1-чоме“, после извървях краткото разстояние до кафенето „Хату“. С тъмните си дъсчени подове и маси, с дългия плот хиноки, със стотиците си изящни порцеланови чашки и чинийки, с изключително приготвените си напитки това заведение без прозорци беше едно от обичайните ми свърталища, докато живеех в Токио, или поне толкова обичайно, колкото можех да допусна да стане което и да било място. Липсваше ми.