Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Изчаках десет секунди и пак пристъпих напред. Хари тъкмо стигаше горния край на рампата, която щеше да го изведе от комплекса към станцията Ебису. Японецът и американецът продължаваха да са по петите му. Наблюдавах ги, докато и тримата напуснаха полезрението ми, после изчаках, за да се уверя, че няма и други. Не се изненадах от липсата на други интересни лица. Ако бяха повече на брой, когато бяха усетили, че ги въртят в кръг, щяха да променят позициите си, за да избегнат евентуалното си разкриване. Фактът, че не го бяха сторили, убедително подсказваше, че групата им е само от двама.

Погледнах си часовника. Още петнайсет минути.

Минах през подлеза до „Уестин“, където хванах такси до недалечния „Хиро“. Хари и неговите двама следовници се насочваха натам и таксито ми даваше възможност да стигна по-рано, за да ги посрещна.

Слязох на „Мейджи-дори“, където се вмъкнах в един „Старбъкс“.

— Какво обичате? — попита ме на японски момичето на касата.

— Само кафе — отвърнах. — Голямо. И може ли да е адски горещо?

— Съжалявам, кафето започва да тече от машината точно при деветдесет и осем градуса, но докато се напълни чашата, изстива до осемдесет и пет. Не мога да го променя.

Божичко, тия хора наистина са дресирани, удивих се аз.

— Ясно. Обаче съм настинал и имам нужда от нещо горещо заради парата. Например чай?

— А, чаят е много горещ. Не се прави с машина, запарва се и се сервира при температура деветдесет и осем градуса.

— Чудесно. Направете ми голям ърл грей.

Тя ми приготви чая и го остави на плота до касата. Платих и го взех.

— Почакайте — спря ме момичето и ми подаде втора чаша. — Така ще остане по-дълго горещ.

Усмихнах се на загрижеността й.

— Благодаря.

Покупката ми беше отнела около четири минути. Извървях неколкостотин метра по десния тротоар и стигнах до детска площадка, където седнах на ъглова пейка. Оставих чая и се обадих по нелегалния си мобифон, за да се уверя, че поръчаното такси ме чака. Казах на диспечерката, че пътникът ще отиде на мястото само след няколко минути.

Пет минути по-късно видях Хари да се приближава. Той зави наляво по безименна улица, която щеше да го отведе в доста тъмен и тих жилищен квартал. Място, където трудно можеш да хванеш такси. За щастие Хари знаеше, че колата ще го чака. Неговите двама приятели, естествено, нямаше да извадят такъв късмет.

Ето ги и тях, по един от всяка страна на улицата. Водеше американецът, по моя тротоар. Той пресече и последва Хари. След десет секунди натам тръгна и японецът. Взех си чая и закрачих след тях.

Петдесет метра наляво, петдесет надясно и петдесет пак наляво. Тия улички бяха изключително тесни и от двете им страни се издигаха бели бетонни стени. Цял лабиринт. Вървях бавно. Не ги виждах от такова разстояние, обаче знаех накъде отиват.

Три минути по-късно някъде отпред потегли такси и се насочи към мен. Хвърлих поглед към задния прозорец и видях Хари. Радвах се, че тая част е минала гладко. Ако имаше проблем, той щеше да се обърне и просто да продължи да върви, а аз щях да импровизирам. Само че моята цел беше това ненадейно и малко театрално изчезване на плячката им да принуди преследвачите да се съберат на съвет. Щеше да ми е по-лесно, ако можех да ги изненадам едновременно.

Докато таксито ме подминаваше, нито Хари, нито аз издадохме с нещо, че се познаваме. Продължих нататък и завих надясно по улицата, от която току-що бе излязла колата.

Беше дълга трийсетина метра и в края завиваше под прав ъгъл надясно. Нито следа от нашите двама приятели. Нищо. Улицата, на която ги бе довел Хари, нямаше изход.

Насилих се да продължа с небрежна крачка, просто обикновен пешеходец. Сърцето ми се разтуптя. Усещах го как бие в гърдите ми, как почуква в ушите ми.

Десет метра. Махнах пластмасовото капаче на хартиената чаша с палец. Усетих го да се премята по горната част на дланта ми.

Седем метра. Адреналинът забавяше възприятията ми. Японецът се озърна към мен. Втренчи се в лицето ми. Очите му започнаха да се ококорват.

Пет метра. Той протегна ръка към американеца, жест, настойчив дори при моето забавено от адреналина зрение. Хвана колегата си за ръката и го задърпа.

Три метра. Американецът вдигна поглед и ме видя. Цигарата увисна от устните му. Очите му не показваха, че ме познава.

Два метра. Лиснах чашата напред. Горещият деветдесет и осем градуса чай ърл грей попари лицето и шията на американеца. Той разпери ръце и изкрещя.