Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

Обърнах се към японеца. Очите му се бяха облещили и главата му се въртеше назад-напред в универсален отрицателен жест. Понечи да вдигне ръце, сякаш за да ме отблъсне.

Сграбчих го за раменете и го шибнах в стената. Като използвах инерцията, пристъпих напред и забих коляно в слабините му. Той изпъшка и се преви надве.

Пак се обърнах към американеца. Беше се навел напред и се олюляваше, обхванал лицето си с шепи. Сграбчих го за яката на сакото и дъното на панталона и го тласнах към стената както матадорът прави с бика. Тялото му се разтърси от сблъсъка и мъжът се строполи на земята.

Японецът лежеше по хълбок, стискаше слабините си и дишаше тежко. Изправих го за реверите и го опрях с гръб към стената. Погледнах наляво, после надясно. Бяхме само тримата.

— Кажи ми кои сте — заповядах му на японски.

Той издаде задавен звук. Виждах, че има нужда от малко време.

Като притисках гърлото му с лявата си ръка, аз го претърсих, за да се уверя, че не носи оръжие, после проверих ушите и сакото му за предавател. Беше чист. Бръкнах във вътрешния джоб на сакото и извадих портфейла. Разтворих го. Личната карта бе в прозрачния преден ламиниран джоб.

Томохиса Канезаки. Втори секретар, консулски отдел, посолство на САЩ. Печатът с плешивия орел на американския държавен департамент хвърляше жълто-сините си металически отблясъци.

Значи тия чешити бяха от ЦРУ. Пъхнах портфейла в джоба на панталона си, за да разгледам съдържанието му по-късно на спокойствие.

— Стегни се, Канезаки-сан — преминах на английски аз. — Иначе този път ще те заболи сериозно.

— Чото мате, чото мате — изпъшка той и вдигна ръка, за да подчертае думите си. Чакай малко, чакай малко. — Сецумеи суру то якусоку шимасу кара… — Обещавам, ще ти обясня всичко, но…

Говореше с американски акцент.

— Карай на английски — предложих му. — Нямам време да ти давам урок по японски.

— Добре, ясно — вече не се задъхваше толкова. — Казвам се Томохиса Канезаки. От американското посолство в Токио.

— Знам кой си. Току-що проверих портфейла ти. Защо следяхте оня човек?

Той дълбоко си пое дъх и сбърчи лице. Очите му сълзяха от ритника в тестисите.

— Опитвахме се да те открием. Ти си Джон Рейн.

— И защо съм ви притрябвал?

— Не знам. Изискванията бяха дадени…

Силно стиснах гърлото му и излаях в лицето му:

— Не ме интересуват твоите изисквания. Незнанието няма да ти помогне. Поне тази вечер. Ясно ли е?

Томохиса се опита да ме отблъсне.

— Просто ме остави да говоря, става ли? Ако продължиш да ме душиш, няма да мога да ти кажа нищо!

Съобразителността му ме сепна. Стори ми се по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Като че това хлапе не съзнаваше колко е загазило. Ако не ми кажеше каквото исках, щеше да се наложи да пренастроя нагласата му.

Хвърлих бърз поглед към проснатия му на земята приятел, после пак се втренчих в него.

— Говори бързо.

— Само трябваше да те открием. Изрично ми беше наредено да не осъществявам контакт.

— Какво трябваше да се случи, след като ме откриете?

— Оттам щяха да поемат началниците ми.

— Обаче знаеш кой съм.

— Казах ти, да.

Кимнах.

— Тогава си наясно какво ще направя с теб, ако някой от отговорите ти не ме задоволи.

Той пребледня. Явно загряваше.

— Кой е онзи? — посочих с глава американеца.

— Дипломатическа охрана. Изискванията… Наредиха ми при никакви обстоятелства да не рискувам среща насаме с теб.

Бодигард. Изглеждаше вероятно. Не ме беше познал, бях убеден в това. Сигурно бе там само за охрана и за участие в проследяване.

А можеше и да е наемният убиец. Управлението използва наемници за мокрите си поръчки, хора като мен. Спокойно можеше да е такъв.

— Не е трябвало да оставаш насаме с мен, защото…

— Защото си опасен. Имаме досието ти.

Написаното от Холцър. Ясно.

— Мъжът, когото следяхте — казах. — Обясни ми за него.

Той кимна с глава.

— Казва се Харуйоши Фукасава. Един от твоите известни сътрудници. Следяхме го, за да се доберем до теб.

— Не е достатъчно.

Томохиса студено ме изгледа, като че ли се готвеше да ми отправи предизвикателство.

— Нищо повече не знам.

Партньорът му изпъшка и започна да се надига на колене. Канезаки хвърли поглед към него. Знаех какво си мисли: ако оня дойдеше на себе си, трудно щях да се оправя и с двамата.

— Не ми казваш всичко, което знаеш, Канезаки — заявих аз. — Ще ти покажа нещо.

Приближих се до партньора му, който ни гледаше, застанал на четири крака, и сумтеше нещо неразбираемо. Наведох се, хванах го за брадичката с едната ръка и отстрани за главата с другата и изведнъж рязко завъртях. Шията шумно изхрущя и той се свлече на земята.