Бари Айслър - Рейн-сан - Живеещият в сенките

— Ами полицията? Таксито ме взе от същото място, на което някой ще намери труп.

— Канезаки ще се обади тук-там и трупът ще изчезне, преди някой да се натъкне на него. А дори ченгетата да се включат в играта, с какво разполагат? Таксиметровият шофьор, ако го открият изобщо, знае само едно фалшиво име и едва ли ще може да опише пътник, който не се е отличавал с нищо особено, пък и не го е видял добре в тъмното, нали?

— Сигурно си прав.

— Но все пак трябва да внимаваш. Това момиче, с което поддържаш връзка, Юкико, имаш ли й доверие?

Той ме погледна. След малко кимна утвърдително.

— Защото щом прекарваш нощта с нея, тя знае къде живееш. Това е слабо място в защитата ти.

— Да, тя обаче няма нищо общо с тези хора…

— Човек никога не знае, Хари. Никога не знае.

Последва дълго мълчание.

— Не мога да живея така — заяви накрая той. — Като теб.

Сигурно е трябвало да помислиш за това, преди да се забъркаш в моя свят, мина ми през ума.

Но не беше честно. Нито особено смислено.

Сервитьорката донесе две чашки нире и ги остави изключително внимателно, като че ли бяха безценни. Сетне се поклони и се отдалечи.

Изпихме кафето. Хари похвали своето, но очевидно насила. По-рано обичаше да се подиграва с моите кулинарни препоръки. Нямаше как да не забележа разликата и това не ми хареса.

Поговорихме за общи неща. Когато свършихме с кафето, си пожелахме лека нощ и аз го оставих, за да тръгна по обиколния си път към хотела.

Питах се дали наистина вярвам, че ЦРУ не представлява опасност за Хари. Общо взето, да. Друг въпрос бе дали имаше опасност за мен. Може и да им трябваше помощ, както беше казал Канезаки. А може и да ме търсеха, за да си отмъстят за Холцър. Нямаше как да бъда сигурен. Така или иначе, очистването на бодигарда на втория секретар нямаше да ги изпълни с нежни чувства към мен.

Освен това стоеше въпросът с Юкико. Тя продължаваше да не се вписва в картинката и нямаше как да узная дали е свързана с Управлението или с някой друг.

Когато се прибрах в хотела, си легнах и се вторачих в тавана, отново неспособен да заспя.

Значи в края на краищата не е била Мидори, помислих си.

Управлението вместо Мидори. Каква утеха, мамка му. Стига. Прекрати.

Изведнъж се почувствах още по-несигурен от предишната вечер, че това ще е последната ми нощ в Токио. Дълго се взирах в тавана, преди да потъна в сън.

На другата сутрин взех влака стрела до Осака. Пристигнах рано следобед на оживената гара Шин-Осака и с изненада установих, че завръщането ме радва. Може да ми беше омръзнало да живея в хотели. Или пък се дължеше на мисълта, че пак ще трябва да замина, този път завинаги.

Знаех, че не бяха ме проследили на тръгване от Токио, но през два и половина часовото пътуване с влака нямах възможност да проверя дали все пак нямам опашка. Това е много време за мен, особено в светлината на неотдавнашната ми среща с Канезаки и компания, и за да се успокоя, минах по заобиколен път, преди да взема метрото до Миякоджима, където се качих по стълбището на изход А4.

Без конкретна причина завих наляво при полицейския участък на кръстовището „Миякоджима Хондори“, маневрирайки сред стотици велосипедисти, които караха във всички посоки около изхода. Спокойно можех да завия надясно покрай местната гимназия и към река Окава. Едно от предимствата на блока в Белфа е, че до него се стига от всички страни.

Завих наляво по „Миякоджима Китадори“, после надясно срещу трафика по еднопосочна улица и още веднъж наляво. Движението срещу трафика щеше да възпрепятства евентуалното автомобилно проследяване. Всеки завой ми даваше възможност незабелязано да се озъртам през рамо, като в същото време продължавам по все по-тясна и по-тиха улица от предишната. Ако някой се надяваше да ме проследи пеш, трябваше да се движи плътно подире ми, иначе щеше да ме изгуби. В района имаше десетки блокове и възможността да съм се запътил към всеки от тях представляваше още един фактор, който щеше да направи безрезултатен всеки друг вид наблюдение, освен проследяването отблизо.

В известен смисъл кварталът представляваше пример за лошо разпределение на пространството. Лъскави блокове от стъкло и стомана се издигаха срещу паркинги от железни стълбове, покрити с гофрирана ламарина. Еднофамилни къщи се кипреха до фабрики за рециклиране и леярни. Ново многоетажно училище извръщаше гордата си гранитна фасада от своя съсед — порутени развалини на някогашен автосервиз, като неблагодарно дете, срамуващо се от болния си родител.