Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

— Но знаеш ли — продължи той, — сега те са в безопасност. И ти също, след като Ямаото е мъртъв.

— Да — потвърдих. — В безопасност са.

— Искам да кажа, дай им време. Ти си баща на детето и нищо не може да промени това. Рано или късно Мидори ще се осъзнае. Уплашила се е, нормално, но това няма да трае вечно. Кръвта е могъща сила, готин. Разсмях се мрачно.

— Странно, тя каза същото.

Сервитьорът донесе напитките. Взе празните чаши и се отдалечи.

Докс отпи глътка.

— Знам какво става с теб и Дилайла, мой човек — поде той.

Погледнах го.

— Какво знаеш?

— Че недоразуменията помежду ви станаха доста.

— Така ли го наричаш? Знаеш ли какво е направила? Отишла в Ню Йорк да подплаши Мидори. Бива си я — успяла е.

— Знам. Каза ми. Чувства се ужасно заради това. Опитала се да ти каже, когато заминаваше за Ню Йорк, но ти не си я изслушал.

— Какво има за казване? Стореното си е сторено.

— Сбъркала е и толкоз. Сама го разбира.

— Тъй ли? Майната й.

— Извинявай, готин, но не е ли възможно да се окажеш малко неблагодарен?

Отпих глътка уиски и го изгледах свирепо. Той не извърна очи.

— Знаеш, че тя долетя от другия край на света и рискува живота си, за да ти помогне. Уби един човек, който се опитваше да те очисти. И уби още двама, щом осъзна, че ако останат живи, ще посегнат на семейството ти.

— Знаеш ли защо дойде? Чувстваше се виновна заради онзи фокус с Мидори зад гърба ми. Заради който Мидори откачи и ме вкара в капана.

— Какво значение има защо е дошла? Тази жена се е посветила на теб, мой човек, ама ти бързаш да се върнеш към старото „сам съм против целия свят“ и заради тия глупости не желаеш да я приемеш.

Погледнах го.

— Какво искаш от мен, Докс?

— Искам да не се превръщаш в жалък отшелник, както явно желае една част от теб.

— Искаш да ти кажа, че съм наранен? Че се чувствам предаден? Е, няма. Не ми трябва рамо, на което да плача.

— Трябва ти, готин. Нуждаеш се от някого.

— Грешиш.

— Виждам какво правиш. Наранен си, защото вярваше. И сега си казваш: „Видя ли? Правилно не вярвах на никого, ето до какво води доверието. Край, вече на никого няма да вярвам“.

— Сам ли измисли тая глупост, или Дилайла ти помогна?

— И тя го разбира. Но това няма значение. Ти си толкова прозрачен, по дяволите.

— Знаеш ли, като се разбирате двамата тъй добре, защо просто не я вземеш? Както усещам, доста общувате.

— А, сега пристъпваш към обвиненията и оскърбяваш приятеля, за да се махне и да не бъдеш принуден да си признаеш, че като пълен глупак си го прогонил.

Опрях лакти на масата и закрих лицето си с длани.

— Между нас с Дилайла няма нищо — заяви той — и ти го знаеш. Но между вас двамата има. И ако сега му обърнеш гръб, значи по-голям тъпанар не съм виждал в живота си.

Погледнах го.

— Тя те е пратила да ме увещаваш, нали?

— Не, глупако, помниш ли, че ми заръча да не я каня? Дори не знае, че си в Токио и се тревожи за теб. Ще й се обадя да я успокоя, та да не ставам съучастник в детинщините ти. Но ако си умен, ще ме изпревариш.

Допих уискито и станах.

— Прави каквото искаш — хвърлих няколко банкноти на масата. — Аз дойдох само за да си взема парите.

Върнах се в Рио. Не беше дом, просто място, където живеех в момента. Но нямах къде другаде да отида. Будувах до късно, спях до късно и много се разхождах. Изчетох няколко книги за справяне с трудни психологически ситуации. Никоя нямаше търсеното от мен заглавие: „Десет стъпки за премахване на съвестта у убиец“ или „Как да живеем добре след измяна“, с две думи, нещо от сорта. Но все пак намерих няколко добри съвета.

Отдавах се най-вече на тежки тренировки по джиу-джицу. Отначало си мислех, че имам лека мания — както например някои хора страдат от мания за ядене. После реших, че може би се опитвам да отрека идването на старостта, защото щом можеш да тренираш два часа в задушна зала през декемврийското лято в Рио, значи си безсмъртен.

Но когато тренировките станаха все по-напрегнати и доведоха до няколко дребни травми, аз осъзнах какво става всъщност. Опитвах да се накажа. Защото дълбоко в себе си разбирах, че всичко казано от Докс в „Хартман“ е истина.

Понякога си мисля, че стремежът да вярваме на собствения си мироглед е най-могъщата интелектуална повеля — мисловен еквивалент на храненето, битките и секса. Хората усърдно изкривяват фактите до неузнаваемост, за да ги пригодят към своите предположения. Пренебрегват очевидното, избират незначителното и го втъкават в килим от самоизмама само за да оправдаят една идея, независимо колко е немощна или пагубна.