Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

— Ину! — изрече пак Коичиро.

Извърнах глава и опитах да се съвзема.

— Знаеш ли кой се появи тук след теб? — чух гласа на Мидори. — Някаква руса кучка, която твърдеше, че те познава. Каза ми, че си заплаха за Коичиро и мен, и ме предупреди да не се виждам с теб. И знаеш ли какво? Беше абсолютно права.

Погледнах я.

— Тя… е дошла тук?

Мидори раздразнено тръсна глава.

— Защо се правиш на изненадан? Ти влачиш отровна диря, Джун. И тя залива всяко пристанище, в което спреш.

Облизах устни и потърсих отговор. Не ми хрумваше нищо.

— Просто си върви — каза след малко тя. — Върви си и не се връщай.

Погледнах Коичиро. Той не разбираше нищо и се усмихваше.

— А Коичиро? — попитах.

— Когато порасне, ще му кажа, че си мъртъв. Така или иначе това възнамерявах да сторя. А ти наистина си мъртъв. Наистина.

Без да каже нищо повече, тя се завъртя и влезе вътре. Дълго стоях, гледах сградата и мислех, че може пак да излезе, за да й обясня, или тя да ми обясни, или по някакъв начин да продължим, сякаш нищо не се е случило. Не съм убивал баща й, не съм навличал заплаха над нея и сина й, тя не ме е предавала на хората, които преди два часа се опитаха да ме заколят в тоалетната на аерогарата.

Но тя не излезе. И всичко това се бе случило.

За да ги защитя, бях готов на всичко, дори на самоубийство. Трябваше да разбера, че и Мидори е не по-малко решителна.

Още дълго се взирах в сградата. По някое време ме побиха тръпки. Накрая се завъртях и си тръгнах. Странно бе да си мисля, че синът ми е тъй близо и в същото време безкрайно далече.

Хванах влака за Вашингтон и прекарах няколко безсънни часа в един тамошен мотел. Бях почти сигурен, че нюйоркската полиция има мои снимки от наблюдателните камери на летището. Нямаше да са много качествени, но не исках да рискувам. За известно време летищата в Ню Йорк ставаха забранена територия.

На другата сутрин отлетях за Лос Анджелис, а оттам за Токио. Връщах се само за да видя Тацу. И за парите от Уаджима.

Когато самолетът излетя, бях толкова изтощен, че успях да заспя. Спах почти през целия полет. Така беше много по-добре, отколкото да остана насаме с мислите си.

Кацнахме привечер. Смрачаваше се и имах чувството, че започвам живот във вечна нощ.

Когато излязох от митницата, включих японския си клетъчен телефон. Имах три съобщения. Господи, трябваше ми секретарка!

Първите бяха от Докс и Дилайла, които опитваха да се свържат с мен. Третото беше от Канезаки. Неговото гласеше само: „Обади ми се.“

Не исках, но можеше да е нещо служебно. Набрах номера.

— Хей — изрече той след първия сигнал. Беше видял от кой номер му звънят.

— Търсил си ме — казах.

— Да. Докс ми върна екипировката. И докладва. Добра работа.

— Ако ще ми напомняш, че ти дължа услуга — отбелязах със застрашително спокойствие, — не си избрал момента.

— Не е това. Обаждам се заради Тацу.

Стиснах зъби.

— Какво има?

— Днес отидох да го посетя, както ми заръча. Не е добре.

— Ама че новина!

Той помълча, после попита:

— Ще ми кажеш ли какво те прихваща?

Неволно се усмихнах на тарикатския му тон.

— Бих ти казал, но историята е дълга.

— Така или иначе, затова те търсех. Знам, че знаеш и сигурно ще го посетиш, но реших да ти се обадя за всеки случай.

Кимнах.

— Добре. Благодаря.

— Има и още нещо. Вероятно си чул.

— Какво?

— Нашият стар приятел Ямаото Тоши умря. От усложнения след операция на огнестрелни рани.

— Не може да бъде.

— Да. Все се чудя дали някой не му е помогнал.

— Знам ли? Той имаше много врагове.

Канезаки се разсмя.

— Трябва да поговорим. — Помълча, после добави: — Без ангажименти.

Да, бе.

— Скоро — отвърнах. — Но не сега — и затворих.

Хванах експрес „Нарита“ до гара Токио. Настаних се в невзрачен хотел, където се изкъпах, избръснах и преоблякох. Потърсих магазин за напитки, после отидох при Тацу.

Телохранителят ме пусна да вляза. Дъщерята на Тацу отново седеше с внука му до леглото. Имаше и една симпатична възрастна жена, навярно съпругата му.

Тацу спеше. Дъщерята ме поздрави и представи другата жена — наистина се оказа съпруга му.

— Той заръча да го събудим, ако дойдете — каза дъщерята. — Но сега не съм сигурна.

— Не, оставете го да поспи — възпрях я. — Нуждае се от сън.

В същия миг Тацу отвори очи.

— Вече никой не ме слуша — рече и ни изгледа.

Разсмях се. Хитрец до последно.

— Можеш ли да поостанеш? — попита ме той.