Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Няма нищо. Бихте ли повикали моя човек отвън? — помоли Тацу.

Тя кимна и излезе. Телохранителят влезе след миг.

— Късно е. Защо не се прибереш? — предложи му Тацу.

— Господине, смяната ще е чак след трийсет… — възрази телохранителят.

— Няма нищо. Моят приятел ще ме пази дотогава.

— Господине…

Тацу го погледна и за момент си възвърна предишната свирепа строгост.

— Не ме карай да те моля отново.

Телохранителят кимна отривисто и излезе.

Тацу се отпусна на леглото и изстена. Усилието да си върне за миг предишната личност го бе изтощило.

— Добре — каза той и посочи венозната система на ръката си.

Напълних спринцовката и я пъхнах в една от клапите. Сълзите, с които се борех, бликнаха от очите ми.

— Винаги съм се чудил как си вършиш работата — отбеляза Тацу.

Погледнах го.

— Обикновено не плача.

Той се разсмя безсилно.

— На никого няма да кажа.

Изключих системата над клапата и стегнах тръбата с канапа от пакета. Бяхме готови. Но все още се колебаех.

— Рейн-сан, какво чакаш?

Стиснах ръката му и го погледнах.

— Ти ми беше добър приятел. Благодаря.

Той се усмихна.

— И ти на мен. Нямаше кого другиго да помоля. Знаеш това, нали?

Кимнах, но не казах нищо.

— Сега се погрижи за семейството си — каза той. — Няма нищо по-важно. Грижи се за момченцето.

Кимнах отново и сълзите бликнаха още по-силно.

— Дълго чаках да видя сина си — продължи Тацу. — Моля те, помогни ми да ида при него.

Стиснах ръката му още по-силно и натиснах буталото.

Той ме гледаше, после изведнъж погледът му мина през мен и се насочи към нещо невидимо. Или към някого. Натискът на пръстите му отслабна, после съвсем изчезна.

Издърпах спринцовката, прибрах я в пакета и развързах системата. Затворих очи и останах да седя до него. Стисках ръката му и се чувствах опустошен, нещастен и сам.

След няколко минути се наведох и го целунах по челото.

— Бъди със сина си — изрекох.

Дълбоко въздъхнах, върнах сензора на гърдите му и станах.

След малко сестрата дотича.

— Нещо не е наред — казах аз. — Мисля, че не диша.

Тя бързо се втурна към леглото и започна да го преглежда тъй напрегнато, че дори не забеляза кога излязох.

Отидох в един бар, който харесвах — „Хартман“ в Гинза. „Хартман“ е старо, но елегантно заведение, цялото в махагонова ламперия, с меко осветление, а барманите са с официални ризи и папийонки. Имат сериозно отношение към коктейлите и разполагат с превъзходен избор от малцови уискита. Точно това ми трябваше в момента.

Когато стигнах там, позвъних на Докс и му казах къде може да ме намери, ако желае.

— Как мина в Ню Йорк? — поинтересува се той.

— Добре. Всички са мъртви.

Нещо в гласа ми навярно му подсказа да не разпитва повече.

— Ще се обадиш ли на Дилайла? — попита. — Още е тук.

— Не искам да я виждам. Ако ще идваш, ела сам.

Изкачих се с асансьора до шестия етаж и влязох.

Двамата бармани се поклониха и ме поздравиха с тихо „Ираша имасе“. Поисках място до прозореца и единият ме придружи дотам. Обикновено „Хартман“ се оживява след полунощ и сега разполагах с цялото заведение.

Поръчах си шестнайсетгодишен „Лагавулин“. Чист. Пих и гледах улицата под себе си. Съсредоточих се върху вкуса, аромата, усещането в гърлото. Мъчех се да не мисля.

Докс се появи след четирийсет и пет минути. Тъкмо си бях поръчал четвъртия „Лагавулин“. За щастие почвах да се замайвам.

Той седна отсреща.

— Да си поръчам ли същото, или е лекарство?

— А, лекарство е — рекох.

Той е обърна към сервитьора.

— За мен двойна „Столичная“ с лед. Не, тройна. Мисля, че имам да наваксвам.

Преведох, после казах:

— Не вярвах да те заваря в Токио.

— А къде очакваше да бъда?

Свих рамене.

— Не знам. Където живееш. Където и да е.

— В момента се готвя да се преселя на остров Бали. Харесва ми там. Онзи малък удар в Уаджима ще улесни нещата. Но мисля първо да остана няколко дни в Ропонги. А и се надявах да дойдеш, та да се видим.

Сервитьорът донесе напитките и се отдалечи.

— Наздраве — вдигна чаша Докс.

Чукнахме се. Докс изгълта две трети от водката и въздъхна доволно. Облегна се назад.

— Ще ми кажеш ли какво стана в Ню Йорк? — попита.

Разказах му всичко. Докато говорех, се чувствах някак откъснат от думите, сякаш слушах чужда реч. Навярно от пиенето.

— Дявол да го вземе, мой човек — промърмори, когато свърших. — Съжалявам. Наистина.

Кимнах и изпразних чашата си. Докс стори същото и кимна на сервитьора за още.