Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

Знаех, че съм в същата кабинка — третата откъм входа. Дори напипвах следи от лепенката върху порцелана. Но ножа го нямаше.

Може би някой го бе намерил случайно. Или охраната на летището проверяваше редовно обществените места за контрабанда. Нямаше значение. Важното беше какво да предприема сега.

Станах и бързо минах в кабинката за инвалиди. Тя беше последна, най-далече от входа, и за разлика от останалите вратата се отваряше навън, а не навътре. Затворих я зад себе си, но ключалката не я задържа. Когато я пуснах, тя бавно се отвори навън.

Мамка му! Откъснах тоалетна хартия, смачках я на топче и го притиснах с ръба на вратата. Този път тя остана затворена.

Измъкнах от чантата си чифт обувки и панталон. Сложих обувките пред тоалетната чиния и надиплих панталона отгоре. Отвън щеше да изглежда съвсем нормално, поне на пръв поглед.

Чух как външната врата се отвори. Гореща вълна от адреналин плъзна из гърдите и слабините ми.

Седнах на тоалетната чиния, хванах скобите от двете страни на кабинката и вдигах крака напред.

Изостреният ми от напрежението слух ясно долови далечното щракване на сгъваем нож. После още едно.

Стъпки отляво. Безшумно дишах през устата. Стъпките се приближиха. Още.

Спряха точно пред мен. През процепа на вратата зърнах неясен силует. Силуетът започна да се привежда, искаше да надникне отдолу.

Нададох боен вик и блъснах вратата с крака. Тя изхвръкна навън и се стовари върху лицето на бандита. Той падна по гръб и нещо изтрака на пода.

Излетях от кабинката. Другият бандит беше отляво с нож в ръката. Преди да превъзмогне изненадата от моя вик и падането на партньора си, аз изревах отново и сграбчих с две ръце китката му.

Четвърт век бях тренирал джудо в знаменития токийски клуб „Кодокан“. Четвърт век всекидневни упражнения за хващане и извиване на тежките памучни джудо-ги. Напоследък в Рио се бях увлякъл от бразилското джиу-джицу. А отгоре на всичко редовно правех упражнения за китките и пръстите. Без излишна скромност мога да кажа, че хватката ми е като капан за мечки.

Стиснах с всичка сила и бандитът изрева. Ножът му издрънча на пода. Пристъпих напред, сграбчих го отдолу за топките и стиснах отново. Той изпищя и се прегъна надве.

Другият бе коленичил и опипваше за ножа под мивките. Хванах го за коженото яке и дръпнах назад. Той се опита да ме ритне, но аз очаквах това и стоях отстрани. Ритникът профуча край мен. Заобиколих откъм главата му, хванах го за гърба и забих коляно в лицето му. Той отхвръкна назад. Паднах долу, стиснах ножа, претърколих се и скочих на крака.

Другият се тътреше към изхода, все още превит надве. Хванах отдолу крачола на панталона му и го дръпнах към себе си. Той се просна по очи. Притиснах гърба му с коляно, блъснах лицето му в пода и пъхнах ножа под шията му. Забих острието, после дръпнах назад и нагоре.

Раздаде се влажен, бълбукащ звук, нещо средно между задавен вик и кипнала течност. Отскочих, за да не ме опръска кръвта, и се завъртях към партньора му. Той бе седнал и се влачеше заднишком. Лицето му беше смазано и обляно в кръв — не знам дали от вратата или от удара с коляно.

Опря гръб в стената и опита да се изправи на крака. Ритнах го в топките и той със задавен стон се прегъна напред. Минах зад него, притиснах с пръсти очите му и дръпнах главата назад. После завъртях ножа и почти го обезглавих. От зейналата рана шурна кръв и аз го блъснах настрани. Той с трясък се удари в една от кабинките и падна на пода.

Погледах се в огледалото. Целият бях оплискан с кръв. Но якето ми беше тъмно и петната нямаше да личат. Закопчах го догоре. Изплакнах треперещите си ръце на един от крановете, сгънах ножа и го пъхнах в джоба на панталона си. После се наплисках с вода, навлажних си косата и така едновременно избърсах кръвта и промених външността си.

Външната врата се отвори. Хвърлих поглед натам. Негър с костюм се канеше да влезе. Когато видя гледката, той застина.

— Бях нападнат — заявих с висок, изплашен глас, като го гледах в краката, за да не вижда добре лицето ми. — Потърсете полиция. Моля ви.

Той отстъпи назад. Сега трябваше да побързам.

Изтичах до кабинката за инвалиди и натъпках в чантата обувките и панталона. Когато излязох, наложи се да прескоча кървавата локва по плочките. Исках да избърша всичко, което съм докосвал, но просто нямах време. Излязох навън. Всичко беше спокойно. Приведох глава и се отправих към стоянката за таксита.

Десет минути по-късно седях в такси и пътувах към Манхатън. Усещах, че почва да ми се вие свят. През главата ми мина безумна мисъл: Дявол да го вземе, какво ли не прави човек, за да си набави нож в Ню Йорк, и едва не се разсмях.