Бари Айслър - Рейн-сан - Последният убиец

— Докс ми каза защо не си тръгнал след Ямаото, когато той избяга от клуба — продължи Дилайла. — Върнал си се заради мен.

Отново не отговорих. Станалото в клуба вече нямаше значение.

— Джон, нека да ти помогнем. Моля те.

— Виж, благодарен съм ви. Наистина. Но трябва да тръгвам.

— Така си го нагласил. Изчакал си, за да се обадиш, когато е твърде късно. Да не би да се страхуваш, че ще те убедим да помогнем?

Обявиха последно повикване за моя полет.

— Самолетът излита — казах.

— Чакай. Искам да ти кажа нещо за Ню Йорк… — започна тя.

— Не сега. Ще имаме друга възможност.

— Но…

— Обещавам — казах и затворих.

Дванайсетте часа полет до Ню Йорк бяха истинско мъчение. Не можех да спя, но не бях и съвсем буден. През повечето време зяпах навън в мрака и се мъчех да не мисля. Чувствах се като котката на Шрьодингер, затворена в стоманен сандък, нито жива, нито мъртва, очаквайки намесата на някакво външно събитие да разреши веднъж завинаги неопределеното ми положение и да ме освободи от това чистилище.

Излязох от граничния контрол и тръгнах през чакалнята, влачейки подир себе и пътната чанта. Оглеждах тълпата, сякаш бях най-обикновен пътник, слязъл от самолета и търсещ къде да хване такси. Наляво, средата, надясно, няма проблеми отпред. Сега по-надалече…

Ето! Едър японец със зализана коса, черно кожено яке и заплашителна усмивка ме гледаше с подчертано безразличие. Типичен човек на якудза, точно според описанието на Мидори.

Дори не спрях поглед върху него. Щеше да остане с чувството, че изобщо не съм го забелязал.

Продължих напред, като се оглеждах все тъй небрежно. И ето че в отсрещния край на залата зад групичка посрещачи се прикриваше друг японец със зализана коса, по-висок и по-грозен от първия. Някои хора са създадени за потайност, други за сплашване. Тези двама очевидно бяха от втората категория.

Откъде знаеха, че трябва да ме чакат тук? Навярно не знаеха със сигурност. Но се бяха досетили, че Мидори ще се свърже с мен веднага след заплахата. Тя твърдеше, че не им е казала нищо, но в уплахата можеше да е споменала за Токио, колкото да им даде нещо. Оттам те можеха да съобразят, че ще хвана първия пряк полет от „Нарита“ до „Кенеди“, и да чакат на изхода за пристигащи пътници. Ако не дойдех с този полет, щях да пристигна със следващия.

После се замислих. Но защо да не останат при Мидори? Там е най-сигурната позиция. Може би са си мислили, че тук имат по-добър шанс да ме изненадат. Или…

Стига! По-късно щях да размишлявам. В момента бе важно само какво ще стане сега.

Изкачих се с ескалатора към зоната за заминаващи, като се движех така че на няколко пъти създадох възможността незабелязано да погледна назад. Двамата приятели не изоставаха. Добре.

Не вярвах да ме нападнат тук. Имаше твърде много камери. Но в тоалетната? Би било твърде добра възможност, за да я пропуснат. Господи, надявах се ножът още да е там.

Минута по-късно влязох в тоалетната, където бях скрил ножа, преди двамата с Докс да потеглим за Токио. Знаех какво си мислят онези: Току-що слезе от международен полет и носи само ръчен багаж, няма начин да е въоръжен. А за разлика от останалите места по аерогарата, в тоалетната няма камери. Можем да свършим работата и да отлетим за Япония преди полицаите да разберат кого да търсят. Даваме му минута да се разкопчае, да седне, така ще е най-безпомощен. И тогава ще го очистим.

Откъде знаех? По дяволите, точно така бих постъпил и аз.

Влязох и вратата се затвори зад мен. Имаше шест кабинки. Всички бяха свободни. Освен една. Същата, където бях скрил ножа. По дяволите. Почти без да мисля, изрекох с властен тон:

— Сър, трябва да напуснете незабавно. Никакъв отговор.

— Сър, вие в кабинката. Трябва незабавно да напуснете тоалетната. Веднага.

Иззад вратата долетя глас:

— Какво?

— Сър, провежда се антитерористично учение. Ако до десет секунди не напуснете кабинката и тоалетната, ще наредя да ви арестуват. Едно. Две.

На три чух шума на вода. А преди да стигна до седем, човекът изхвръкна от кабинката, като с едната ръка се мъчеше да закопчае колана си, а с другата мъкнеше пътна чанта.

— Какво става, по дяволите? — попита той, докато минаваше край мен.

— Секретно е, сър — подхвърлих, когато той стигна до изхода. — Но ви благодаря за съдействието. Приятен полет.

Влязох в кабинката, паднах на колене и опипах зад тоалетната чиния.

Ножът беше изчезнал.

Хайде, помислих си аз. Хайде, хайде…