Бари Айслър: Рейн-сан: Последният убиец

Кимнах.

— Докато ме търпиш. Тацу погледна двете жени.

— Защо не се приберете? Цял ден стоите тук и знам, че сте изморени. Ще си побъбря малко с моя приятел и после смятам да поспя. Бива ли?

Жените станаха. Също като първата вечер, когато го посетих, Тацу целуна внука си за сбогом и му прошепна нещо, преди да си тръгнат. Този път му беше по-трудно и на два пъти изстена от болка, но се справи.

— Чух за Ню Йорк — каза, когато останахме сами. Зачудих се как може да е разбрал за Мидори, после осъзнах, че говори за станалото преди това на аерогарата.

— Куро? — попитах.

Той кимна.

— Не е недоволен. Онези хора бяха безполезни за него и можеха да представляват заплаха. Куро няма нищо против теб.

— Добре, омръзна ми от вражди.

— Видя ли Мидори и сина си?

Кимнах.

— И успя ли да й обясниш?

Пак кимнах.

— Да, така ми се струва. Мисля, че всичко ще бъде наред. Може би ще трябва време, но ще стане.

Той се усмихна. Сега разбирах колко е изтощен и смазан от битката с болестта, щом можеше да се хване на лъжата ми.

— Донесох ти нещо — казах и извадих бутилката, която бях купил.

Подадох му я, но той беше толкова слаб, че трябваше да му помогна да я задържи. Огледа бутилката.

— Шейсетгодишен „Лагавулин“. Ох, как ми липсваше хубавото уиски.

— Искаш ли да го помиришеш?

— Да, а ти пийни заради мен, бива ли?

— Добре.

Налях по един пръст в две пластмасови чашки. Чукнахме се.

— Канпай.

Пресуших моята на един дъх. Тацу вдъхна дълбоко и се усмихна.

— Дребните неща правят живота, нали?

— Да. Май си прав.

— Знаеш ли, днес Канезаки ме посети.

— Нима?

Той кимна.

— Трябва да поддържаш връзка с него. Ние… работехме заедно над нещо. Може да те заинтересува.

Зачудих се дали е свързано с „услугата“, която Канезаки рано или късно щеше да поиска.

— Да — отбелязах. — Подозирах, че си сътрудничите повече, отколкото показвате.

— Той е добър човек.

Разсмях се.

— Просто виждаш себе си в него.

Той се усмихна.

— Знаеш ли, синът ми щеше да е на неговите години.

— Липсва ти, нали?

Тацу кимна.

— Всеки ден. Но скоро ще го видя.

Не исках да споря дали ще е скоро и кого ще види. Личеше си, че не му остава много. А кой можеше да каже какво го чака отвъд?

Няколко минути седяхме мълчаливо.

— Хайде, налей си още — подкани ме той. — Аз още се мъча с моето.

Налях си и пак се чукнахме. Отпих, той вдъхна и пак поседяхме.

— Искам да те помоля за нещо — каза Тацу.

— Дадено.

— На горната лавица в гардероба има пакет. Ще го извадиш ли?

Станах и го взех. Беше опакован с кафява хартия и завързан с канап. Понечих да го подам, но той поклати глава.

— Хайде, отвори го.

Развързах канапа и разгънах хартията. Вътре имаше шишенце калиев хлорид и спринцовка. Погледнах го и той кимна.

— Онегай шимасу. Моля те.

Изведнъж осъзнах защо беше попитал дали Ямаото е страдал. Поклатих глава.

— Не ме моли за това, Тацу. Моля те.

— След като с Ямаото е свършено, вече нямам върху какво да се съсредоточа, за да прогоня болката. Не издържам. А не искам последните ми дни да минат в морфинова мъгла.

— Тацу, не мога.

— Това съсипва и близките ми. Жена ми седи до мен и я чувам как плаче, когато си мисли, че съм заспал.

— А внукът ти? Нали каза…

— Небесата да са ми на помощ, вече не е достатъчно.

— Но ти разговаряш с него. Видях те как му шепнеше.

— Да. Тази вечер му казах сбогом. И обещах, че ще се опитам да бдя над него.

Огледах се, търсейки убедително възражение. Посочих гърдите му.

— Виж сега, те са те свързали с монитор. Ще дотичат и ще те съживят. Не искам…

— Ако ми кажеш, че няма начин това да се преодолее, ще бъда много разочарован.

Мълчаливо поклатих глава.

— Има ли начин? Рейн-сан, моля те.

Затворих очи и кимнах.

Той посегна и хвана ръката ми.

— Тогава го направи.

Дълго чаках и го гледах в очите с надеждата да се разколебае. Напразно.

Разкопчах двете горни копчета на ризата си, посегнах и хванах лепенката над сърцето му. Погледнах го. Той кимна.

Дръпнах лепенката и я притиснах към гърдите си. Около минута седяхме неподвижно. Гледах монитора и виждах ударите на сърцето си. Биеше бързо и силно. Сестрата подаде глава през вратата.

— Ишикура-сан, добре ли сте?

Тацу се усмихна.

— Много добре.

Седях с гръб към нея. Тя не видя, че проводникът влиза под ризата ми. Сестрата кимна.

— Сигурно е имало срив в един от апаратите. Извинявайте за безпокойството.