Дъглас Престън - Забранена зона

— Представяй си, че тук сме като в подводница — чу се отново гласът на Брандън-Смит. — Малка, претъпкана и опасна. Всеки и всичко си има определено място.

— Разбирам.

— Сериозно?

— Да.

— Добре, защото всяко недоглеждане в Камерата на смъртта може да означава гибел. И не само за теб. Ясно ли е?

— Да.

Продължиха по тесния коридор. Докато вървеше след Брандън-Смит и се опитваше да свикне със странното си облекло, на Карсън му се стори, че долавя далечно тракане: по-скоро усещаше вибрациите с тялото си, отколкото да чува шум. Реши, че са генераторите на Камерата на смъртта.

Туловището на Брандън-Смит се вмъкна странично през тясна врата. В лабораторията от другата страна облечени в изолационни костюми учени работеха пред затворени от всички страни с плексиглас стерилни боксове с дупки за ръцете. Посяваха микроорганизми в петриеви панички. Светлината бе ослепително ярка, очертанията на всеки предмет в лабораторията се виждаха ясно. До всяко работно място имаше малка кутия за отпадъци и газова горелка за унищожаването им. От тавана няколко видеокамери следяха работата на учените.

— Моля за малко внимание — изтрещя гласът на Брандън-Смит от слушалките. — Това е Гай Карсън. Заместникът на Бърт.

Забулените фигури се обърнаха с прозрачните прозорчета на костюмите си към него и от слушалките прозвуча нестроен хор от поздравления.

— Това е микробиологичната лаборатория — обяви рязко екскурзоводката му с глас, нетърпящ коментари, така че Карсън предпочете да не задава въпроси.

Брандън-Смит го поведе през лабиринт от други лаборатории, тесни коридори и изолационни преддверия, всичко бе ярко осветено. „Права е — помисли си Карсън. — Тук е като в подводница.“ Всяко свободно пространство бе заето от скъпа техника: трансмисионни и сканиращи електронни микроскопи, автоклави, термостати, масспектрометри, дори няколко циклотрона. Всички бяха преустроени за работа с дебелите изолационни костюми. Таваните бяха ниски, оплетени в тръби и боядисани в бяло като всичко останало в Камерата на смъртта. През десетина метра се налагаше да спират и да сменят дихателните тръби. Движеха се мъчително бавно.

— Господи — възкликна Карсън, — тези мерки за безопасност са невероятни. Какво имате тук?

— Каквото се сетиш. Чума, марбургски вируси, ханта-вируси, денга, ебола, антракс. Да не споменаваме съветските биологични оръжия. Всичко в момента е дълбоко замразено, разбира се.

Карсън започваше да се замайва от теснотията, от тежестта на костюма и миризливия въздух. Прииска му се да хвърли тази гумена броня, да подиша малко на воля.

Накрая спряха в малко кръгло помещение, от което тръгваха няколко коридора.

— Какво е това? — попита Карсън, сочейки голяма тръба над главата си.

— Тръбата към главния филтър — отвърна Брандън-Смит, докато се прекачваше на друг дихателен маркуч. — Това е центърът на Камерата на смъртта. Цялото съоръжение е под отрицателно налягане. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-ниско е то. Въздухът се движи насам и преминава към филтрите и пещта. — Тя посочи един от коридорите. — Твоята лаборатория е там. Скоро ще я видиш. Сега нямам време да ти показвам всичко.

— А насам кое е? — попита Карсън, сочейки тясна дупка пред краката им, продължаваща с лъскава метална стълба.

— Под нас има три нива. Помощни лаборатории, подстанция на охраната, фризери за дълбоко замразяване, генератори, контролният център.

Тя навлезе на няколко метра в един от коридорите и спря пред друга врата.

— Карсън?

— Да.

— Последна спирка. Зверилникът. Стой настрана от клетките. Не се оставяй да те хванат. Ако скъсат костюма ти, никога повече няма да видиш дневна светлина. Ще те заключим тук и ще те оставим да умреш.

— Зверилник…

Брандън-Смит не му обърна внимание, отвори вратата. Изведнъж тракането се усили и Карсън си даде сметка, че всъщност не идва от генератора. През дебелия костюм долови приглушени писъци. Влязоха в голямо помещение с клетки, наредени покрай едната стена, от пода до тавана. През телената мрежа надничаха черни очи. При влизането на двамата учени шумът се увеличи многократно. Много от затворниците затракаха по пода на клетките си с ръце и крака.

— Това шимпанзета ли са? — попита Карсън.

— Позна.

В другия край на помещението стоеше ниска фигура с изолационен костюм. Обърна се към тях.

— Карсън, това е Боб Филсън. Той се грижи за животните.

Филсън кимна кратко. През прозрачното стъкло на шлема му Карсън успя да различи рунтави вежди, голям нос и дебели устни. Останалото оставаше в сянка. Филсън им обърна гръб и отново се зае за работа.