Дъглас Престън - Забранена зона

— Благодаря, госпожице Филдс. Ако има свободно място за следващия семестър, ще ви уведомим.

След като студентката си тръгна, Левин погледна часовника си и се обърна към секретаря си:

— Това беше, нали, Рей?

Рей с мъка премести поглед от изчезващите зад вратата задни части на госпожица Филдс към дневника за посетители на бюрото си. Приглади коса, после почеса косматите си гърди под червената фланелка без ръкави.

— Да, няма повече, доктор Левин.

— Някакви съобщения? Полицията да е искала да ме арестува? Предложения за женитба?

Рей се ухили, изчака вратата да се затвори, после обяви:

— Боруцки се обади. Както изглежда, фармацевтичната компания в Литъл Рок не е останала особено впечатлена от последната ви статия. Имат намерение да ви съдят за клевета.

— За колко?

Рей вдигна рамене:

— За един милион.

— Кажи на нашия приятел адвоката да предприеме обичайните мерки. — Левин му обърна гръб. — Никой да не ме безпокои, Рей.

— Добре.

Левин влезе в кабинета си и затвори вратата.

Поради растящата си известност като говорител на Фондацията за безопасност в генетиката Левин все по-трудно намираше време за научната си дейност като професор по теоретична генетика. Благодарение на фондацията той се беше превърнал в магнит за всякакви студенти: самотници, идеалисти, хора, изпитващи нужда да се борят за някаква справедлива кауза. Това го правеше и мишена за противниците му от индустриалната сфера.

Когато последната му секретарка напусна след няколко анонимни телефонни заплахи, Левин предприе две предохранителни мерки: сложи си тежка метална врата на кабинета и назначи Рей. Що се отнася до канцеларската работа, Рей имаше доста недостатъци. Но като бивш морски пехотинец, предсрочно уволнен поради смущения в сърдечната дейност, той бе изключително полезен за поддържане реда и спокойствието в кабинета. Както изглеждаше, повечето от свободното си време той прекарваше в преследване на жени, но в службата не се поддаваше на никакви заплахи и Левин вече го смяташе за незаменим.

Левин дръпна тежките резета, пробва вратата, за да се увери, че е здраво заключена, след това, доволен, се настани сред купищата изпитни тестове, научни списания и стари броеве на „Генетична безопасност“. Безгрижното му, весело настроение по време на консултациите бързо се промени. Той си отвори празно място по средата на бюрото с една ръка и издърпа лаптопа пред себе си. След това бръкна в куфарчето си и извади малък черен предмет с големината на цигарена кутия. От единия и край висеше тънък сив кабел. Левин се наведе, изключи телефона и свърза черната кутия на негово място, после вкара сивия кабел в един изход на компютъра си.

Още преди самотният му кръстоносен поход за контрол върху генетичните експерименти да му спечели лоша слава в десетки научни лаборатории из целия свят, Левин бе научил един добър урок за сигурността. Черната кутия беше криптографско устройство за заглушаване на компютърните сигнали по телефона. То използваше сложни кодове, които не можеха да бъдат разшифровани дори от суперкомпютрите на разузнавателните агенции. Самото притежаване на такова устройство бе противозаконно. Преди да завърши следването си през 1971 година обаче, Левин бе участвал в нелегалното антивоенно студентско движение и беше свикнал да използва нестандартни и незаконни средства за постигане на целите си.

Той включи компютъра; забарабани с пръсти по бюрото, докато машината се подготви за работа. След това бързо стартира програма, която щеше да го свърже с друг компютър. С много специален компютър.

Изчака да се свърже с мрежата чрез сложна и непроследима комбинация от връзки. Най-накрая модемът изсвири леко в знак, че връзката с другия компютър е установена. На екрана се появи позната картинка: човек с костюм на пантомимен артист, балансиращ със земното кълбо на единия си пръст. Почти веднага картината изчезна и на екрана се появи надпис от нищото, сякаш написан от призрак:

Какво има, професоре?

„Искам да се свържа в мрежата на «Джиндайн»“ — написа Левин.

Отговорът последва почти мигновено:

Проста работа. Какво търсим днес? Телефонните номера на персонала? Финансовите баланси? Списъка с последните смъртни случаи?

„Искам да се свържа с «Маунт Драгън»“ — написа Левин.

Отговорът дойде малко по-бавно от предишния:

Бре… Бре… Кого сме хванали на мушка днес, професоре?

„Можеш или не можеш?“ — натрака нервно Левин.