Дейвид Морел: Първа кръв

Момчето сви рамене и бавно се надигна. Обърна един по един джобовете на джинсите си. Бяха празни.

— Забрави джобовете на якето.

— Прав си.

Като ги обърна, той извади два долара и двадесет и три цента и един кибрит.

— Защо ти е кибрита? — попита Тийзъл. — Нали каза, че не пушиш?

— Паля си огън, за да си приготвя нещо.

— Нали не работиш и нямаш пари. Откъде вземаш храна, за да си готвиш?

— Какво очакваш да кажа? Че крада ли?

Тийзъл погледна към спалния чувал на момчето, подпрян на пейката, и си помисли, че документите му може да са там. Развърза го, хвърли го на пода и го разгъна. Вътре имаше чиста риза и четка за зъби. Когато започна да опипва ризата, момчето каза:

— Ей, ако знаеш колко време съм я гладил тая риза. Внимавай да не я измачкаш.

Изведнъж Тийзъл усети, че започва да му писва. Натисна бутона на бюрото си:

— Шингълтън, нали видя момчето, което доведох? Искам да се обадиш на щатската полиция и да дадеш описанието му. Кажи им, че данните за него ми трябват колкото се може по-бързо. И да не забравя, провери дали отговаря на някое от описанията в нашата картотека. Не работи, няма пари, но изглежда добре нахранен. Искам да знам защо.

— Ти май сериозно си се захванал с това — каза момчето.

— Не е вярно, ти си го просиш.

В стаята на мировия съдия имаше климатична инсталация. Тя тихо жужеше в ъгъла на стаята и само от време на време изтракваше силно. От нея в кабинета беше толкова студено, че Рамбо започна да трепери. Човекът зад бюрото беше навлякъл голяма синя жилетка. На табелката на вратата пишеше, че се казва Добзин. Дъвчеше тютюн, но когато Рамбо влезе, той го изгледа и спря да дъвче.

— Я виж ти — каза той и се отблъсна от бюрото заедно с въртящия се стол, на който седеше. — Когато ми се обади, Уил, трябваше да ми кажеш, че циркът е пристигнал в града.

Винаги ставаше така, винаги някаква подигравка. Работата ставаше дебела и той знаеше, че скоро ще трябва да отстъпи и че те можеха да му създадат много неприятности, ако не го направеше. Но ето че отново хвърляха лайна по него, без да им пука, и той нямаше да им се остави.

— Слушай, синко — каза Добзин, — искам нещо да те питам.

Лицето му беше много кръгло. Когато говореше, слагаше тютюна под едната си буза и тази част на лицето му силно се издуваше.

— Гледам по телевизията — младежи демонстрират, създават безредици и…

— Аз нищо не демонстрирам.

— Искам да те питам, тази коса не те ли сърби на врата?

Винаги питат едно и също.

— Отначало сърбеше.

Добзин си почеса лакътя и се замисли над отговора.

— Да. Като си помисля, човек свиква с всичко, ако си постави цел. Ами брадата? Не те ли сърби в тая жега?

— От време на време.

— Тогава за какъв дявол си я пуснал?

— Имам обрив на лицето и не трябва да се бръсна.

— Мене пък ме боли задникът и не трябва да си го бърша — обади се Тийзъл от вратата.

— По-полека, Уил, момчето може и да казва истината.

Рамбо не се стърпя:

— Не казвам истината.

— Тогава защо ги наприказва тия?

— Писнало ми е да ме питат защо съм си пуснал брада.

— ЗАЩО си пусна брада?

— Имам обрив на лицето и не трябва да се бръсна.

Добзин погледна така, сякаш му бяха ударили шамар. Климатичната инсталация жужеше и тракаше.

— Гледай ти — каза той тихо, като изговаряше внимателно всяка дума. — Сам се набутах, нали Уил? Едно на нула, момче — опита се да се изсмее той. — Направо се набутах. Набутах се и това е. Да-а… — и той задъвка тютюна си. — И какво е обвинението, Уил?

— Две са. Скитничество и оказване на съпротива при арест. Но тези са само да го позадържа, докато разбера не го ли търсят някъде. Предполагам, че е извършил кражба в някой щат.

— Да видим първо скитничеството. Признаваш ли се за виновен, синко?

Рамбо каза, че не се признава.

— Имаш ли работа? Имаш ли у себе си повече от десет долара?

Рамбо каза, че няма.

— Е, тогава няма спасение, синко. Скитник си. Това прави пет дни затвор или 50 долара глоба. Кое да бъде?

— Току що казах, че нямам даже и 10 долара, така че, мамка му, откъде да намеря 50?

— Това е съд — каза Добзин, като рязко се наведе напред от стола си. — Няма да позволя непристоен език в моя съд. Още един път и ще те осъдя за неуважение към съда — той постоя така приведен напред за малко, после се отпусна назад в стола си и отново започна да дъвче замислен. — И без това не виждам как мога да отмина поведението ти, докато те съдя. Да видим сега съпротивата.