Дейвид Морел: Първа кръв

— Как влезе в града, без да те видя?

— С магия.

— Влизай в колата.

— Не мисля.

— Я помисли по-добре.

Зад ударените коли се беше образувала колона. Шофьорът на задната кола стоеше в средата на пътя, гледаше счупените задни фарове и клатеше глава. Отворената врата на колата на Тийзъл затрудняваше движението в отсрещното платно. Шофьорите надуваха клаксоните. От магазините любопитни клиенти и магазинери бяха подали глави, за да видят какво става.

— Слушай ме добре — каза Тийзъл. — Ще отида да оправя тая каша. Докато свърша — да си в колата.

Те се изгледаха един друг. В следващия миг Тийзъл вече беше при човека, който беше ударил полицейската кола. Човекът все още клатеше глава и гледаше счупеното.

— Свидетелство, документ за осигуровка, документ за собственост, моля — каза Тийзъл, докато затваряше вратата на своята кола.

— Но аз нямах никаква възможност да спра.

— Карахте прекалено близо. Няма значение. Законът гласи, този отзад винаги е виновен. Трябва да се кара на съобразено разстояние, в случай на нещо непредвидено.

— Но…

— Нямам намерение да споря с вас — му каза Тийзъл. — Моля, дайте си документите.

Той погледна към момчето, но момчето, разбира се, го нямаше.

Рамбо вървеше по пътя, на открито, за да даде да се разбере, че няма намерение да се крие. На този етап Тийзъл би могъл да се откаже от играта и да го остави на мира. Ако не го стореше, значи той сам си търсеше белята. Рамбо вървеше по левия тротоар и гледаше надолу, към потока — широк, бърз и огрян от слънцето. Отвъд потока се издигаше ярко-жълта и прясно почистена фасада на сграда с балкони над водата и надпис на върха: ИСТОРИЧЕСКИ ХОТЕЛ МАДИСЪН. Рамбо се зачуди, какво толкова историческо има в сграда, която изглежда така, сякаш е била построена миналата година.

Като стигна центъра на града, Рамбо зави наляво по един голям оранжев мост, като плъзгаше ръка по гладкия, топъл, боядисан парапет, докато стигна до средата. Там се спря и се загледа във водата. Следобедът беше горещ, а бързо течащата вода изглеждаше прохладна.

До него на парапета имаше закрепен автомат със стъклен капак, пълен с дъвки. Той извади една монета, понечи да я пусне в процепа, но бързо дръпна ръката си. Беше сбъркал. Автоматът не беше пълен с дъвки. Това, което той взе за парчета дъвка, всъщност се оказа храна за риби. На автомата имаше метална плочка с надпис: ХРАНА ЗА РИБИ. 10 ЦЕНТА. ПРИХОДИТЕ СА ЗА МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА БАЗАЛТ КАУНТИ. ТРУДЪТ Е ЩАСТИЕ ЗА МЛАДЕЖТА.

„Как пък не — помисли си Рамбо. — Само вдигат лозунги, а после младежта да го духа.“

Той отново се загледа във водата. Не беше минало много време, когато чу зад гърба си стъпки. Беше му ясно кой можеше да е и даже не се обърна.

— Влизай в колата.

Рамбо продължаваше да си гледа във водата.

— Виж тези риби там долу — каза той. — Сигурно са няколко хиляди. Как се казва онази голямата, златната, ей там? Не може да е златна рибка. Те не стават толкова големи.

— Пъстърва паломино — каза гласът зад него. — Влизай в колата.

Рамбо не откъсваше поглед от водата.

— Сигурно е някоя нова разновидност. Никога не съм чувал за нея.

— Ей, момче, на теб говоря. Погледни ме.

Но Рамбо не го погледна.

— Едно време много ходех за риба — каза той, загледан надолу. — Когато бях малък. Но сега в повечето реки няма риба. Или е изловена, или са много замърсени. Градът ли се грижи за тези тук? Затова има толкова много риба.

Наистина, това беше причината. Градът се грижеше за зарибяването на потока, откак Тийзъл се помнеше. Баща му често го водеше да гледат как работниците от рибния развъдник зарибяват реката. Работниците носеха от един камион ведра, пълни с лъскави, цветни като дъгата пъстърви, големи колкото човешка длан, потапяха ги във водата и оставяха рибите да излязат.

— Господи, ти ще ме погледнеш ли? — каза Тийзъл.

Рамбо усети как една ръка го сграбчва за ръкава. Освободи се с рязко движение.

— Долу ръцете — каза той, като продължаваше да гледа във водата. Но ръката го сграбчи отново и този път той се обърна:

— На тебе говоря! — каза той — Долу ръцете!

Тийзъл сви рамене:

— Добре, прави се на мъж, щом искаш. Мене това хич не ме засяга.

Той откачи белезниците от колана си.

— Дай си кунките.

Рамбо не помръдна ръце:

— Сериозно ти говоря. Остави ме намира.

Тийзъл се изсмя:

— Сериозно ми говорел! — каза той през смях. — Сериозно ми говорел! Ти май не загряваш, че и аз ти говоря сериозно. Рано или късно ще влезеш в колата. Единственият въпрос е колко сила да употребя, за да те вкарам.