Дейвид Морел: Първа кръв

— Предупредих те вече да не ме гледаш така — каза Тийзъл.

Така, както се беше облегнал на джукбокса, той отлепи ризата си, залепнала от пот на гърдите му. С лявата ръка извади една цигара от джоба на ризата си, запали я, счупи изгорялата клечка на две, след това се изсмя, като клатеше глава в недоумение, докато се приближаваше към бара и с една особена усмивка погледна надолу към Рамбо, който седеше на стола си.

— Ей, ама ти наистина ми вдигна кръвното.

— Не съм искал.

— Разбира се, че не. Но все пак ми вдигна кръвното, нали?

Възрастната жена остави кафето и се обърна към Рамбо:

— Как ще искаш хамбургерите? Натюр или да ги прекарам през градината?

— Какво?

— Без или с подправки.

— С много лук.

— Както обичаш — и тя отиде да ги приготви.

— Да, вдигна ми кръвното — каза Тийзъл и пак се усмихна особено. — Вдигна го и още как.

Погледна намръщено към мръсното валмо вата, което се подаваше от един разпран стол, и неохотно седна до Рамбо.

— Държиш се така, сякаш всичко ти е ясно. И говориш като схватливо момче, така че аз наистина сметнах, че всичко си разбрал. Но ти се домъкваш тука и се опитваш да ми правиш напук, а това е достатъчно, за да се запита човек дали си наред? Има ли нещо такова?

— Гладен съм.

— Това просто не ме интересува — каза Тийзъл, дърпайки от цигарата си. Тя беше без филтър и след като издуха дима, той почисти с пръсти парченцата тютюн, полепнали по устните и езика му. — Човек като теб би трябвало да има достатъчно ум в главата да си носи храна. В случай че възникнат непредвидени обстоятелства, нали се сещаш, каквито са сега обстоятелствата за теб.

Той вдигна каничката със сметана, за да си налее в кафето, но забеляза жълтата утайка по дъното и устата му се изкриви в кисела гримаса.

— Работа ли търсиш? — запита той тихо.

— Не.

— Значи си имаш работа.

— Не, нямам. Не ми и трябва.

— Това се вика скитничество.

— Викай му както си щеш.

Ръката на Тийзъл се стовари като гюлле върху бара.

— Не ми дръж такъв тон!

Всички в заведението обърнаха глави към Тийзъл. Той ги огледа, засмя се, сякаш някой беше разказал виц, и се облегна на бара да си пие кафето.

— Това ще им бъде тема за разговор за известно време — той се усмихна отново, дръпна от цигарата си и пак почисти устните и езика си от тютюна. Веселието му секна.

— Слушай, не те разбирам. Този твой вид, дрехите ти, косата ти, всичко останало. Не се ли сети, че като вървиш по главната улица, ще изпъкваш като негър в нощви. Моите хора ми се обадиха пет минути след като си влязъл отново в града.

— И какво ги е забавило толкова?

— Дръж си устата — каза Тийзъл, — предупредих те…

Изглежда щеше да продължи, но в този момент възрастната жена донесе един пълен до половината книжен пакет и каза:

— Долар и тридесет и един.

— За какво? За това хапче ли?

— Нали каза, че ги искаш с подправки.

— Плащай! — каза Тийзъл.

Тя задържа у себе си пакета, докато Рамбо й броеше парите.

— Добре, да тръгваме — каза Тийзъл.

— Къде?

— Където аз кажа — той изпразни чашата си на четири големи глътки и остави 25 цента. — Благодаря, Мърл.

Всички погледи ги проследиха, докато излизаха от заведението.

— Между другото, Мърл — обърна се на излизане Тийзъл, — защо не почистиш дъното на онази кана.

Патрулната кола беше спряна отвън.

— Влизай — каза Тийзъл, като опъваше мократа си от пот риза. — Мамка му, доста е топло за 1 октомври. Не знам как стоиш с това яке.

— Аз не се потя.

Тийзъл го изгледа.

— Как не.

Той хвърли цигарата си през решетките на една шахта до бордюра и двамата влязоха в колата. Рамбо наблюдаваше минаващите коли и пешеходци. След полумрака на заведението от силното слънце го заболяха очите. Някакъв човек махна на Тийзъл, той му отвърна, след това потегли и се промуши в една пролука между върволицата коли. Този път караше бързо.

Минаха покрай един железарски магазин, гробище за коли, старци, насядали по пейките с пури в уста, и жени, бутащи детски колички.

— Виж ги тези — каза Тийзъл. — Нямат ум в главата си да изкарат децата на разходка в тази жега.

Рамбо дори не се обърна. Само притвори очи и се облегна назад. Когато ги отвори, колата се движеше бързо нагоре, между двете канари, после излезе на равното, където недораслата царевица клюмаше в нивата и премина покрай табелата с надпис: „ВИЕ НАПУСКАТЕ МАДИСЪН“. Тийзъл рязко спря колата на банкета и се обърна:

— А сега да се разберем — каза той — Не искам в града си момче, което изглежда като теб и няма работа. Докато се усетя, цяла шайка твои приятели ще се домъкнат, ще просят храна, може да крадат, да продават наркотици. Даже и така, както си, имам достатъчно основание да те прибера заради главоболията, които ми създаде. Но хайде, от мен да мине, момче като теб може и да сгреши. Разсъдъкът ти явно не е като на възрастен човек, така че този път ще ти простя. Но ако пак се върнеш, така ще ти насиня задника, че ще се чудиш откъде ти е дошло. Сега разбираш ли ме? Ясно ли е?