Дейвид Морел: Първа кръв

Рамбо си взе пакета с хамбургерите, спалния чувал и слезе от колата.

— Попитах те нещо — извика Тийзъл през отворената предна врата. — Искам да знам дали разбра, че не трябва да се връщаш повече тук.

— Разбрах — каза Рамбо, като затваряше вратата.

— Тогава, мамка му, изпълнявай!

Тийзъл скочи на газта и колата излетя от банкета на горещия път, хвърляйки чакъл зад гумите. После направи обратен завой, гумите изквичаха и колата запраши към града. Този път клаксонът не изсвири.

Рамбо проследи с поглед колата, докато тя се смали долу между двете канари и когато тя се скри зад завоя, той погледна царевичната нива, след това планините в далечината и бялото слънце в средата на ясното небе. После приседна в канавката, изтегна се във високата прашна трева и отвори пакета с храната. Не беше виждал по-хилави хамбургери. Беше ги поръчал с много лук, а в тях имаше само по една стружка. Резените домати бяха тънки и пожълтели. Хлебчето беше мазно, а месото беше пълно с жили. Докато дъвчеше неохотно, той отвори пластмасовата капачка на чашата с кока кола, отпи, изплакна устата си и преглътна сладникаво-мазната топка, която се получи. Реши да пие колата така, че да му стигне и за двата хамбургера, за да не усеща вкуса им.

Като свърши, сложи чашата и двете мазни хартии от хамбургерите в пакета, драсна клечка кибрит и ги запали. Продължи да държи пакета, като изучаваше пламъците и се мъчеше да изчисли на какво разстояние от тях ще му се наложи да пусне пакета. Огънят опари пръстите му, опърли косъмчетата на ръката му и чак тогава той пусна всичко на тревата и изчака, докато от пакета остана само пепел. След това стъпка пепелта и като се увери, че е напълно изгаснала, я разпръсна. Господи, помисли си той. Вече шест месеца откак се върна от войната, а все още имаше навика да унищожава остатъците от храната си, за да не оставя следи от местоположението си. Той тръсна глава. Не трябваше да се сеща за войната. Начаса си спомни всички останали военни привички: да заспива трудно, да се събужда при най-малкия шум, нуждата да спи на открито, защото като пленник го бяха държали в една дупка и той все още ясно помнеше това.

— Я си мисли за други неща — каза той и чак тогава осъзна, че разговаря сам със себе си. — И сега какво? Кой път да хвана?

Погледна към пътя в посока към града, след това в посока извън града и реши. Преметна спалния чувал през рамо и се запъти отново към Мадисън.

В подножието на хълма, преди самия град, около пътя растяха дървета, наполовина зелени, наполовина червени; червените листа — винаги откъм пътя. „От колите е — помисли си той. — Изгорелите газове ги убиват твърде рано“.

Мъртви животни лежаха тук-там на пътя, вероятно ударени от коли, подпухнали и накацани от мухи под палещото слънце. Най-напред котка с тигрова окраска, сигурно е била разкошна котка, след нея един кокер шпаньол, после заек и накрая една катерица. Това беше също едно от нещата, останали му от войната — да забелязва най-напред мъртвите неща. Не че изпитваше ужас. Просто му беше любопитно по какъв начин са умрели. Отмина ги и като вървеше по дясната страна на пътя, постоянно махаше с ръка, за да стопира. Дрехите му бяха пожълтели от прах, косата и брадата му се бяха сплъстили от мръсотия и всички, които минаваха, го заглеждаха, но никой не спираше. „Тогава защо не си почистиш фасадата? — помисли си той. — Избръсни се и се подстрижи. Облечи свестни дрехи. Така ще ти върви стопът.“ „Защото бръсненето е губене на време, като не се подстригваш, пестиш пари за храна, пък и къде ще се бръснеш, в гората ли? Не може да спиш в гората и същевременно да изглеждаш лъснат като принц.“ „Защо спиш в гората тогава?“ С този въпрос той попадна в омагьосания си кръг и отново се замисли за войната. „Мисли си за друго — каза си той. — Защо не се обърнеш и не си отидеш? Защо отиваш в този град. Той не е нищо особено.“ „Защото имам право сам да реша дали да остана в него или не. Няма да търпя някой друг да взема решение вместо мен.“

„Но това ченге е по-добро от останалите. Изглежда разбрано. Защо му правиш напук? Прави каквото той ти казва.“

„Само защото някой се усмихва, когато ми подава кесия, пълна с лайна, не означава, че трябва да я взема. Пет пари не давам, че се държал по-любезно. Важното е какво прави.“

„Но ти наистина изглеждаш малко кофти, като човек който може да направи някоя щуротия. Той има право.“

„И аз имам право. Това ми се случва вече в 15 града. Този ще бъде последният. Няма да се оставя да ме ебават повече.“