Дейвид Морел - Първа кръв

Той постави лявата си ръка на пистолета и се ухили.

— Хайде, не е кой знае какво да влезеш в колата, нали? Няма да си разваляме спокойствието сега.

Минувачите ги гледаха с любопитство.

— Ти май наистина ще извадиш желязото — каза Рамбо с поглед, прикован в ръката на пистолета. — Изпърво си мислех, че си различен. Но сега виждам, че си като всички смахнати ченгета, с които съм имал работа.

— Опитваш се винаги да бъдеш отгоре — каза Тийзъл. — Никога не съм срещал такъв като теб — спря да се усмихва той и стисна дръжката на пистолета. — Влизай!

„Е, това вече преля чашата“ — реши Рамбо. Един от тях трябваше да отстъпи или Тийзъл щеше да пострада. Здравата. Не откъсваше поглед от ръката на Тийзъл върху пистолета и си мислеше: „Тъпо ченге, преди да си извадил пищова, ще ти строша ръцете и краката. Ще ти направя адамовата ябълка на кайма и ще те хвърля от моста. Тогава рибите наистина добре ще си хапнат.“

„Не си струва — каза си той внезапно, — не си струва.“ След като си представи всичко, което можеше да направи на Тийзъл, той успя да овладее гнева си и да се успокои. Никога преди не беше се овладявал и мисълта за това, че сега успя, го накара да се почувства по-добре. Само преди шест месеца, когато се възстановяваше в болницата, не беше в състояние изобщо да се владее. В един бар във Филаделфия някакъв симпатяга се опитваше да го избута от мястото му, за да вижда по-добре как стриптизьорката си събува гащичките и той му смачка физиономията. Месец по-късно, в Питсбърг, той преряза гърлото на един огромен негър, който се беше нахвърлил с нож срещу него, докато спеше една нощ край езерото в един парк. Приятелят на негъра се опита да избяга, но Рамбо го гони из целия парк и най-накрая го хвана, докато оня се мъчеше да запали колата си. Не, не си заслужава сега, каза си той. Сега си по-добре. Беше негов ред да се усмихне:

— Добре, хайде да се повозим пак — каза той на Тийзъл. — Но не виждам смисъл. Пак ще се върна в града.

Полицейският участък се помещаваше в едно старо училище. „На всичкото отгоре са го боядисали червено“ — помисли си Рамбо, докато Тийзъл паркираше колата. Искаше му се да запита Тийзъл дали това не е някаква шега, но сам знаеше, че тук не се шегуват и съвсем сериозно се замисли дали да не се опита да поговори с Тийзъл и да му обясни всичко.

„Защо ти трябваше това. Този град изобщо не те интересува. Ако Тийзъл не беше се заял с теб, щеше да си продължиш по пътя.“

Не е там работата. Циментовите стъпала към вратата на участъка изглеждаха нови, лъскавата алуминиева врата положително беше чисто нова, вътре имаше една светла, бяла стая, заемаща цялата ширина на сградата и половината от дължината. Миришеше на терпентин. В стаята имаше наредени бюра, но само две от тях бяха заети от един полицай, който пишеше нещо на машина, и от друг, който говореше нещо по радиостанцията до стената. И двамата прекъснаха заниманията си, като го видяха, и Рамбо се приготви за неизбежните подигравки.

— Ей това се вика отрепка — каза човекът зад пишещата машина.

Нямаше начин да се избегне тази част.

— Да, бе, — каза Рамбо — а сега трябва да кажеш: „Какво си ти, мъжко или женско?“ И после: „Ако си толкова беден, че нямаш пари да се окъпеш и подстрижеш, да ти съберем малко помощи.“

— Не го задържах заради външния му вид, а заради устата му — каза Тийзъл. — Шингълтън, нещо ново за мен? — обърна се той към човека до радиостанцията.

Дори и седнал си личеше, че е висок и як. Имаше почти квадратно лице, добре оформени бакенбарди, стигащи малко под ушите му.

— Кой се занимава с това? Една открадната кола — каза той.

— Уорд.

— Добре — каза Тийзъл и се обърна към Рамбо. — Хайде да те видим тебе.

Пресякоха стаята и минаха по един коридор в задната част на сградата. От отворените врати по коридора се чуваха стъпки и гласове — повечето от чиновници и от останалите полицаи. Коридорът беше ослепително бял, миришеше още по-силно на терпентин и в дъното, под една мръснозелена, небоядисана още част от тавана, имаше скеле. Рамбо прочете табелката, оставена на скелето: БЯЛАТА БОЯ СВЪРШИ. ЩЕ ПОЛУЧИМ УТРЕ. ЩЕ ПОЛУЧИМ СЪЩО И СИНЯ — ЗА ЧЕРВЕНАТА ФАСАДА ОТВЪН.

След това Тийзъл отвори вратата на една канцелария в дъното на коридора и Рамбо за момент се стъписа.

„Абсолютно сигурен ли си, че искаш да продължиш по-нататък с това? — запита се той. — Все още не е късно да се опиташ да поговориш спокойно и да се разбереш с ченгето.“