Дейвид Морел: Първа кръв

— Невинен.

— Не съм те питал още. Изчакай, докато те запитам. Разкажи как оказа съпротива, Уил?

— Взех го на стоп, направих му услуга, като го закарах извън града. Сметнах, че ще е най-добре за всички, ако си продължи по пътя.

Тийзъл облегна единия си крак на скърцащия парапет, който отделяше кабинета от мястото за изчакване до вратата.

— Но той се върна.

— Нямам ли право?

— Аз отново го закарах извън града и той пак се върна, а когато му казах да влезе в колата, той отказа. Накрая трябваше да го предупредя, че ще употребя сила, за да ме послуша.

— Да не мислиш, че съм влязъл, защото ме е страх от теб?

— Не си казва и името.

— Че защо да го казвам?

— Твърди, че няма документи.

— Притрябвали са ми.

— Вижте какво, не мога да седя тук цяла вечер и да ви слушам да се карате кое как е било — каза Добзин. — Жена ми е болна, аз трябваше да си бъда в къщи в пет часа, за да сготвя вечеря за децата. Вече закъснях. Тридесет дни затвор или двеста долара глоба. Кое да бъде, синко?

— Двеста долара? Боже Господи, нали казах, че нямам даже и десет!

— Тогава тридесет и пет дни затвор — каза Добзин и стана от стола, като разкопчаваше жилетката си. — Щях да отменя петте дена за скитничество, но държанието ти е непоносимо. Трябва да вървя. Закъснявам.

Климатичната инсталация сега повече тракаше, отколкото жужеше, и Рамбо вече не знаеше дали трепери от студ или от гняв.

— Ей, Добзин! — извика той, докато съдията минаваше покрай него. — Все още чакам да ме запиташ дали се признавам за виновен в оказване на съпротива при арест.

Вратите от двете страни на коридора сега бяха затворени. Той мина покрай бояджийското скеле в края на коридора и се отправи към канцеларията на Тийзъл.

— Не, този път оттук — каза Тийзъл, сочейки последната врата вдясно. Вратичката имаше малко прозорче с решетки. Тийзъл протегна ключа, за да отключи, но забеляза, че тя беше открехната на около четвърт инч. Клатейки възмутено глава, той бутна вратата и даде знак на Рамбо да слезе по една стълба с железни перила и циментови стъпала. На тавана имаше луминесцентно осветление. Тийзъл влезе след Рамбо, заключи вратата и те заслизаха надолу. Стъпките им кънтяха по циментовото стълбище.

Рамбо чу шума от водата преди да стигнат мазето. Циментовият под беше мокър и отразяваше луминесцентните лампи, а малко по-нататък един кльощав полицай миеше с маркуч пода на една килия. Водата минаваше през решетките и се стичаше в канала. Като видя Тийзъл и Рамбо, полицаят затвори крана на маркуча. Струята описа широка дъга и изведнъж пресекна.

— Голт — отекна гласът на Тийзъл, — защо вратата горе отново е отключена?

— Ами аз… Нали нямаше повече затворници. Последния го пуснах тази сутрин, след като се събуди.

— Няма значение, че няма затворници. Ако свикнеш да оставяш вратата отключена, когато няма никой, можеш да я забравиш, когато има затворници. Така че заключвай вратата, независимо дали има или няма. Съжалявам, че трябва да ти кажа това, но, въпреки че ти е трудно да свикнеш с новата работа, ако не се научиш да бъдеш по-предпазлив, ще трябва да си намеря някой друг.

Рамбо трепереше от студ, беше му студено както в кабинета на Добзин. Лампите на тавана почти опираха в главата му. Въпреки това му се струваше, че е тъмно. Желязо и цимент. Господи, не трябваше да се оставя на Тийзъл да го доведе тук. Още на идване от съда трябваше да се отскубне от Тийзъл и да избяга. Всичко останало, даже и това, да бъде преследван, му се струваше по-леко от тридесет и петте дена в тази дупка.

„Какво друго очакваше? — каза си той. — Сам си го изпроси. Като не искаш да отстъпиш!“

„Разбира се, че няма да отстъпя. И сега смятам така. Това, че ще ме заключат тук, не означава, че ще им се дам. Ще се боря, доколкото мога. Тийзъл ще е доволен, че ще се отърве от мен, когато му дойде времето.“

„Значи ще се бориш. Бори се. Ще станеш за смях. Погледни се. Ти трепериш. Нали се сещаш за какво ти напомня това място. Два дни в тази тясна килия и ще напълниш гащите.“

— Не мога да остана тук, разбери — чу се той да казва. — Мокро е. Не мога да стоя някъде, където има вода.

„Дупката“ — мислеше той с настръхнала коса. Бамбуковата решетка отгоре. Водата, която се просмукваше от ронещите се стени и купчината кал, върху която трябваше да спи.

„Разкажи му, за Бога!“

„Глупости, значи да му се молиш, така ли?“

Разбира се, сега, когато беше вече късно, на момчето му дойде умът и се опитваше да се разбере с него. Тийзъл не можеше да проумее защо момчето направи всичко възможно да стигне до тук.