Дейвид Морел - Първа кръв

— Уорд току-що се обади за онази открадната кола. Намерили я в каменната кариера на север от тук.

— Кажи му да не мърда от там, а Шингълтън да се обади на щатската полиция да изпратят екип за снемане на отпечатъци.

— Той вече се е обадил.

Голт влезе в килията и момчето го последва, като шляпаше с боси крака по водата на пода.

— Чакай — каза му Тийзъл.

— Ще ми кажеш ли най-после какво точно искаш? Първо ми казваш да вляза. Сега пък не искаш да влизам. Кажи ми, когато вземеш окончателно решение.

— Искам да отидеш до оня душ ей там, в дъното. Искам да се съблечеш и хубаво да се изкъпеш, преди да облечеш тази чиста униформа. И добре си измий косата. Искам да е чиста, когато я пипам.

— Как така, да я пипаш.

— Трябва да те подстрижем.

— Какви ги говориш? Няма да ме подстригваш. И изобщо да не си се приближил до косата ми.

— Нали ти казах, че всички минават през това. Всички, от крадците на коли до пияниците, ги претърсваме по този начин, изкъпват се и, ако имат дълга коса, ги подстригваме. Дюшекът, на който ще спиш, е чист и не искам след тебе да е пълен с кърлежи и бълхи, домъкнати от местата, където си спал.

— Няма да ме подстригваш.

— Още малко усилие от твоя страна и ще мога да ти уредя още 35 дни тук. Сам си го изпроси. Да не би да искаш още? Защо не бъдеш разумен и по този начин да улесниш нещата и за двама ни. Голт, върви горе и донеси ножици, крем за бръснене и бръснач.

— Съгласен съм само за душа.

— И това е нещо. Да вършим нещата едно по едно.

Когато момчето се запъти към душа, Тийзъл отново видя белезите от камшик но гърба му. Наближаваше шест часа. Докладът на щатската полиция щеше скоро да пристигне.

Като се сети за часа, той отброи три часа назад, за да получи часа в Калифорния и се зачуди дали да се обади. Ако тя си беше променила решението, досега щеше да се е обадила. Така че ако той се обадеше, само щеше да увеличи напрежението и да я отблъсне още повече.

Въпреки това трябваше да опита. Може би по-късно, след като свършеше с момчето, можеше да й позвъни и да поговорят, без да споменава нищо за развода.

„Кого заблуждаваш? Още щом и се обадиш ще я попиташ дали не е променила намерението си.“

Момчето пусна душа.

Дупката беше дълбока 10 фута, а на ширина едва го побираше да седне с протегнати крака. Понякога вечер те идваха и го наблюдаваха на светлината на електрически фенерчета през бамбуковата решетка. Малко след изгрев слънце те махаха решетката, вдигаха го и го пускаха да им върши черната работа. Това беше същият лагер в джунглата, в който го бяха измъчвали, същите колиби с покриви от листа и същите зелени планини. По някаква неизвестна за него причина те се бяха погрижили за раните му, докато беше в безсъзнание — разрезите на гърдите му, причинени от ножа, който офицерът прокарваше по тях, докато ножът опреше в ребрата му; разкъсванията по гърба от камшика, с който офицерът го беше бил. Камшикът. Кракът му се беше инфектирал, но когато те откриха огън по неговата част и го заловиха, костта не беше засегната — само мускулът на бедрото — и той можеше да се движи с подскачане.

Сега вече не го разпитваха, не го заплашваха, дори не му говореха. Само с жестове му показваха какво трябва да прави — да изхвърля помията, да чисти клозета, да кладе огън. Струваше му се, че тяхното мълчание беше един вид наказание затова, че се преструваше, че не разбира езика им.

А нощем, в дупката си, дочуваше техните разговори и от това, което успяваше да разбере, изпитваше задоволство, че дори и в безсъзнание не им беше казал нищо от това, което искаха да знаят. След засадата и пленяването му останалите от неговата част навярно бяха продължили към целта си, защото той ги чу да говорят за взривени фабрики и за това, че този лагер беше един от многото в планината, предназначен за борба срещу американските специални части.

Скоро започнаха да го карат да върши повече и по-тежка работа, хранеха го по-малко, караха го да работи много и да спи по-малко. Започна да му става ясно. Твърде много време беше изминало, за да може да се ориентира къде би могла да се намира неговата част. Тъй като не можеше да им даде информация, те бяха излекували раните му, за да могат просто да си поиграят с него още малко и да разберат колко би могъл да издържи на тази работа, преди тя да го е убила.

Е, добре, имаше да чакат. Това, което те му правеха, не беше кой знае колко по-различно от изпитанията, на които го бяха подлагали неговите инструктори. Школата на специалните сили, петте мили, които трябваше да пробягва всяка сутрин преди закуска, десетте мили след закуска, при които ти се иска да повърнеш всичко, но въпреки това не нарушаваш строя, защото наказанието е още 10 мили за всеки, който излезе от строя, за да повръща. Изкачваш високата кула, изкрещяваш личния си номер, за да го чуе инструкторът по парашутизъм, скачаш със свити крака, ходилата прибрани, лактите долепени до тялото, крещиш отново: „Хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди“, докато падаш, стомахът ти идва в гърлото и точно преди да тупнеш на земята, еластичните ремъци те издърпват рязко нагоре. Трийсет лицеви опори за всяка малка грешка, плюс още една, по време на която изкрещяваш: „За десантчиците!“ Още трийсет лицеви опори, ако не си извикал достатъчно високо, плюс още една „За десантчиците!“ В столовата, в тоалетната, навсякъде офицерите извикваха внезапно: „Действай“ и той трябваше да застане в поза за скок и да крещи: „Хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди“, след това да застане мирно, докато го освободят, и накрая да извика: „Слушам, сър!“, като се отдалечи на бегом, викайки: „Раз-два, раз-два, раз-два!“ Дневни скокове над гора, нощни скокове в блата, след което престояваше там по една седмица, само с един нож. Изучаване на оръжия, екипировка, разузнаване, разпит, ръкопашен бой. Едно поле с говеда, той и другите школници с ножове. Черва и карантии, разпръснати из полето, животните все още живи и ревящи. Изтърбушени трупове и заповед да влезеш в някой от тях, да го обвиеш около себе си и целият да се накиснеш в кръвта. Това беше ползата да бъдеш „Зелена барета“. Той можеше да понесе всякакви изпитания. Но с всеки изминат ден в лагера той все повече отслабваше и накрая започна да се страхува, че силите му съвсем ще го напуснат. Още работа, още по-тежка работа, по-малко храна, по-малко сън. Всичко му изглеждаше сиво и замъглено, препъваше се, стенеше и говореше сам на себе си. Веднъж го оставиха три дни без храна, след това хвърлиха една змия в дупката му. Тя се гърчеше в калта на дъното и те видяха как той и откъсна главата и изяде тялото сурово. Стомахът му успя да задържи малко от нея. Едва по-късно, след няколко минути или след няколко дни — беше изгубил представа за времето — той се сети, че може да е била отровна. Тази змия, буболечките, които намираше в дупката си, и някой и друг остатък от храна, който те понякога му подхвърляха, крепяха силите му през следващите няколко дни или седмици — той не можеше да определи. Веднъж, когато влачеше един дънер в джунглата към лагера, му разрешиха да си набере плодове и да яде и до вечерта го хвана дизентерия. Лежеше безчувствен в дупката си, валяше се в собствените си изпражнения и ги чуваше как те си говореха колко глупав е бил, като е ял горски плодове.