Дейвид Морел - Първа кръв

Но той не беше глупав. Въпреки състоянието на полусъзнание, разсъдъкът му работеше най-точно от пленяването му до сега. Той нарочно бе направил така, че да се разболее. Беше изял толкова плодове, колкото да предизвика лека форма на дизентерия и когато на следващия ден го изведяха на работа, той щеше да се престори, че има тежки пристъпи и да падне на земята, докато влачи дънерите към лагера. Може би тогава щяха да го оставят на мира за няколко дни. Може би пазачът му щеше да го остави да лежи там и да се върне в лагера за помощ, а през това време той щеше да избяга. Но тогава той разбра, че разсъдъкът му изобщо не работи точно. Беше прекалил с плодовете, спазмите бяха много по-лоши, отколкото очакваше, и пазачът му вероятно щеше да го застреля; дори и да му се отдадеше да избяга, колко ли щеше да издържи и докъде щеше да стигне гладен, полумъртъв и болен. Не помнеше кога точно осъзна всичко това — преди или след бягството. Всичко се беше объркало и изведнъж той се озова сам, пробивайки си път през джунглата, докато не падна в един поток. След това дойде в съзнание, докато пълзеше през някакви папрати нагоре по някакъв склон, изкачи го, просна се на тревата горе на равното, с големи мъки премина през тревата, след това нагоре по друг склон, но когато го изкачи, вече не можа да се изправи, а само пълзеше. „Планинските племена — мислеше си той. — Трябва да стигна до планинските племена.“ Съзнанието му бе заето от тази мисъл.

Някой му даваше да пие. Беше сигурен, че войниците са го хванали и се опита да се съпротивлява, но някой го натискаше надолу и го караше да преглътне. Не бяха войници, не можеше да бъдат — тези го пуснаха и той със залитане тръгна отново през джунглата. Понякога му се струваше, че е отново в дупката и само сънува, че е избягал. Друг път си мислеше, че скача от самолета с останалите от групата, парашутът му не се отваря и планината със страхотна скорост се приближава към него. Събуждаше се сред някакви храсти, откриваше, че бяга, осъзнаваше се проснат по гръб на някоя скала. Когато слънцето залязваше, той се ориентира по него и тръгна на юг. След това се уплаши, че е объркал времето, че е лежал в безсъзнание през нощта, взел е изгрева за залез и е тръгнал в грешна посока — на север, вместо на юг.

Вгледа се продължително в слънцето, забеляза, че то се движи надолу и се успокои. След това дойде нощта и когато не можеше вече да вижда, се строполи на земята.

Дойде в съзнание на сутринта, качен високо между два големи клона на едно дърво. Кога и как бе изпълзял до там, не си спомняше, но ако не беше го направил, сега щеше да е мъртъв. Сам човек, в безсъзнание, би станал лесна плячка на нощните хищници, които ловуваха в джунглата. Остана на дървото през целия ден, прикривайки се с по-малки клонки, спа, след това бавно яде от изсушеното месо и оризовите питки, които с изненада откри в една торба, направена от дрипите, с които беше облечен, и закачена на врата му. Хората, които го бяха притискали към земята и му даваха да пие, сигурно бяха от някое планинско село. Сигурно те му бяха дали тази храна. Той запази малко от нея за вечерта, когато слезе от дървото и, ориентирайки се по залязващото слънце, продължи на юг. Дали заради вида му бяха решили да му дадат последен шанс?

Продължи да върви само през нощта, като използуваше звездите за ориентир, ядеше корени, кора от дърветата и кресон, който растеше около потоците. Нощем често чуваше войници да минават наблизо, тогава се свиваше в някой шубрак и изчакваше, докато отминат. Понякога треската го оставяше, после пак се връщаше, съзнанието му се помрачаваше още повече и той си въобразяваше, че чува изтракването на затвор на автомат, което го караше да се крие в храстите, докато осъзнае, че изщракването е било от някоя съчка, която той самият беше настъпил.

След две седмици настъпи дъждовният сезон. Валеше така, сякаш никога не е спирало и няма да спре. Кал. Дървесна гнилоч. Дъждът падаше така плътно, че трудно можеше да се диша. Но той вървеше напред, зашеметен от силните дъждовни струи, вбесен от гъстата кал и от мокрите клони, които полепваха по него. Вече не можеше да определи накъде е юг — нощните облаци се разкъсваха за момент и той се ориентираше по някоя звезда, но след малко отново се сгъстяваха и той трябваше да върви слепешката, а когато небето отново се проясняваше, той разбираше, че е сбъркал посоката. Една сутрин откри, че се е движил в кръг и след това започна да пътува само през деня. Беше принуден да върви по-бавно, по-внимателно, за да не го забележат. Когато слънцето беше скрито от облаци, той си поставяше за цел някой далечен планински връх или много високо дърво. И всеки ден дъждът продължаваше да вали без прекъсване.