Дейвид Морел - Първа кръв

„Да поговоря за какво? Не съм направил нищо лошо.“

— Хайде, влизай — каза Тийзъл, — ти си го търсеше.

Сгреши, като не влезе вътре, без да се спира. Стъписването му можеше да се изтълкува като страх, а той не искаше това. Ако пък влезеше сега, след като Тийзъл му бе заповядал, това можеше да се изтълкува като подчинение, а това му беше еднакво неприятно. Влезе, преди Тийзъл да успее да повтори заповедта.

Таванът на стаята беше толкова нисък и той се чувстваше толкова притиснат, че му се прииска да се наведе, но си наложи да не го прави. Подът беше застлан с килим, който беше зелен и толкова износен, че приличаше на трева, подстригана съвсем ниско до пръстта. Отляво, зад едно бюро, имаше шкаф с оръжие. Вниманието му се прикова от един 44 калибров „Магнум“, за който помнеше от тренировките в специалния лагер — най-мощния пистолет в света, в състояние да пробие стомана с дебелина 5 инча или с един изстрел да просне слон, но с толкова силен откат, че самият той не обичаше да го използува.

— Седни на пейката, приятел — каза Тийзъл. — Хайде да ти запишем името.

— Пиши ме „приятел“ — каза Рамбо. Пейката беше поставена до дясната стена. Той подпря спалния чувал на нея и седна, изправен и напрегнат.

— Вече не се майтапим, момче. Кажи си името.

— Викат ми „момче“. И ти можеш да ми викаш така, ако искаш.

— Ще ти викам — каза Тийзъл, — обаче още малко и ще започна да ти викам всички гадни имена, които ми дойдат на ум.

Момчето се оказа по-твърдоглаво, отколкото Тийзъл предполагаше. Искаше му се да свърши с него по-скоро, за да телефонира. Часът беше вече четири и половина, и като пресметна разликата във времето, изчисли, че в Калифорния сега е три и половина… два и половина… един и половина. По това време тя сигурно нямаше да си е у дома, при сестра си. Може би беше излязла на обяд с някого. „С кого ли?“ — зачуди се той. „Къде?“ Точно затова той се бавеше с момчето — защото нямаше търпение да й се обади, но не искаше личните му неприятности да пречат на работата му. Личният живот си е за в къщи. Ако проблемите ти те карат да си припрян в работата, трябва да си наложиш по-бавно темпо и да я свършиш изключително добре.

В този случай това правило работеше много добре. Момчето отказваше да си даде името, а единствената причина хората да не си казват имената е, когато крият нещо и се страхуват да не бъдат проверени в полицейските картотеки. Може би това момче не беше просто един вироглав хлапак.

Е, добре, той нямаше да претупа тази работа. Седна на ръба на бюрото срещу момчето на пейката и спокойно запали цигара.

— Искаш ли да запалиш? — попита той момчето.

— Не пуша.

Тийзъл кимна и бавно дръпна от цигарата.

— Хайде да опитаме отново. Как се казваш?

— Не е твоя работа.

„Господи“ — помисли си Тийзъл. Той сподави гнева си, стана от бюрото и направи няколко крачки към момчето. „Полека — каза си той. — Действай спокойно.“

— Ти не каза това. Не вярвам на това, което чух.

— Много добре ме чу. Моето име си е моя работа. Нямам никакви основания да го правя и твоя.

— Говориш с началника на полицията.

— Това не е толкова важно за мен.

— Това е най-важното нещо на света — каза той и отново изчака гнева си да стихне. После каза тихо — Дай си портфейла.

— Нямам.

— Някакви лични документи.

— Също нямам.

— Нямаш ли шофьорска книжка, или карта за социална осигуровка, или военна книжка, или свидетелство за раждане, или…

— Нямам — прекъсна го момчето.

— Я не ме занасяй. Извади си документите.

Сега момчето даже не го и погледна. Беше се обърнало към шкафа с оръжията и сочеше към медала, закачен над наградите за отлична стрелба.

— „Кръст за изключителни заслуги“. Май здравата си ги пердашил в Корея.

— Стига толкова — каза Тийзъл. — Стани!

Това беше вторият по степен медал, който можеше да се заслужи. Беше над „Бронзовата звезда“, „Сребърната звезда“, „Пурпурното сърце“, „Медал за заслуги в авиацията“ и медала „За изключителни заслуги“. Само „Медалът на честта“, присъждан от Конгреса, стоеше по-високо от него.

„На сержанта от морската пехота Уилфред Лоуган Тийзъл. За изключителна храброст, проявена в бой с врага — гласеше грамотата — по време на кампанията при язовира Чой Син. Шести декември, 1950 година.“ Тогава беше двадесетгодишен и нямаше намерение да позволи на един хлапак, който беше горе-долу на тази възраст, да му се подиграва:

— Стани! Писна ми да ти повтарям всичко по два пъти. Стани и си изпразни джобовете!