Дейвид Морел: Първа кръв

„Ами разбери се с него, почисти се малко. Или нарочно си търсиш белята. Иска ти се да пораздвижиш малко обстановката, а? Да му покажеш някои от твоите специалитети.“

„Не ми трябва да се разбирам с него или с когото и да било. След всичко, което съм преживял, имам право да не давам обяснения.“

„Поне му покажи медала си, кажи му как си го заслужил.“

Беше твърде мъчно за измъкване от омагьосания кръг. Той отново беше на война.

Тийзъл го очакваше. Още щом го подмина, той започна да го гледа в огледалото за обратно виждане — мъничка, ясно откроена фигура. Момчето не помръдваше. Просто стоеше край пътя, там, където го остави първия път, гледаше след колата, смаляваше се все повече и повече и продължаваше да гледа след колата.

„Каква игра играеш, момче? — помисли си Тийзъл. — Хайде, чупка, хващай пътя.“

Но момчето не си тръгна. Продължаваше да си стои там и да се смалява в огледалото, загледан след колата. След това пътят рязко се спусна надолу между двете канари и Тийзъл не можеше вече да го вижда.

„Господи, ами че ти имаш намерение да се върнеш пак, нали? — изведнъж се досети той и се изсмя, тръскайки глава. — Съвсем сериозно намерение имаш.“

Той зави в една пряка и продължи нататък покрай редиците сиви дървени къщи. После отби по една алея, настлана с чакъл, даде назад и спря така, че колата да бъде обърната към главния път, по който току-що беше дошъл. След това се облегна на кормилото и запали цигара.

Лицето на момчето. То съвсем сериозно възнамеряваше да се върне. Тийзъл не можеше да разбере това.

От мястото, където беше паркирал, той можеше да вижда всичко, което ставаше на главния път. Движението не беше много оживено. В понеделник винаги беше така. Нямаше начин поради минаващите коли да не забележи момчето, дори ако то вървеше по тротоара от отсрещната страна на пътя.

И Тийзъл наблюдаваше. Улицата, на която се намираше той, образуваше с главния път буквата Т. Коли и камиони се движеха в двете посоки по главния път, от отсрещната му страна имаше тротоар, зад него бе потокът, който течеше успоредно на пътя, а отвъд него беше старият Дворец на танците в Мадисън. Неговата съдба беше предопределена миналия месец. Тийзъл си спомни как като ученик в гимназията работеше там в петък и събота вечер, като паркираше колите на посетителите. Хоуги Кармайкъл веднъж без малко да свири там, но собствениците не бяха в състояние да му осигурят исканата от него сума. Къде е момчето?

„А може би няма да дойде. Може наистина да си е тръгнало.“

„Видях очите му. Ще се върне, няма как.“

Тийзъл дръпна силно от цигарата си и погледна към планините в зелено и кафяво, които се извисяваха съвсем наблизо. Внезапно от там повя хладен вятър с дъх на сухи листа, после стихна.

— Централа, тук Тийзъл — изрече той в микрофона на радиостанцията. — Донесоха ли пощата?

Както винаги Шингълтън, дежурният от дневната смяна, отговори бързо с глас, пукащ от статичното електричество:

— Донесоха я, шефе. Вече я прехвърлих. Нищо от жена ти, за съжаление.

— Ами от адвоката? Или пък нещо от Калифорния, на което може да е забравила да сложи името си на плика.

— И това проверих, шефе. Нищо, съжалявам.

— Нещо важно, за което аз трябва да знам?

— Само един изгорял светофар, но аз се обадих на службата да го поправят.

— Ако това е всичко, ще се прибера след няколко минути.

Ама и това момче, дето го караше да чака тук. Искаше му се да се върне в участъка и да й се обади. Днес ставаха три седмици, откак замина и обеща да пише най-късно до днес, а ето че нямаше нищо. Вече не мислеше да държи на обещанието си да не й се обажда. Ще й се обади. Може би е премислила всичко отново и е променила решението си.

Той обаче се съмняваше.

Запали втора цигара и погледна встрани. Няколко жени бяха излезли пред къщите си и го гледаха, любопитни да разберат какво става. Стига толкова, реши той. Хвърли цигарата през прозореца, запали колата и подкара към главния път, за да види къде се бе дянало това момче. Нямаше го наоколо. Ами да. Заминало си е, махнало се е, а оня поглед е бил само за да ме накара да си мисля, че ще се върне.

Той се отправи към участъка, за да телефонира, и след три преки, когато изведнъж съзря момчето малко по-напред по левия тротоар, облегнато на парапета до потока, той скочи с всичка сила на спирачката, така че колата след него се заби в неговата.

Човекът в задната кола стоеше като ударен зад кормилото, закрил уста с ръка. Тийзъл отвори вратата, погледна за момент човека и се отправи към мястото, където стоеше момчето, облегнато на парапета.