Дейвид Морел: Първа кръв

Тийзъл се хвана за подпорите на люлките, отдъхна си, след това се оттласна и се заклатушка към оградата. Мисълта, че Траутман щеше да стигне до полето преди него, го беше вбесила, но сега всичко изглеждаше наред — Траутман беше само на няколко стъпки преди него, приклекнал до една пейка и оглеждаше гъстите шубраци в полето. Само на няколко стъпки пред него. Пресегна се и се вкопчи в пейката, за да не падне, застана до нея, дишайки хрипливо.

Без да откъсва поглед от полето, Траутман му каза:

— Залегни. Така лесно ще те забележи.

— Бих залегнал, но повече никога няма да мога да се изправя.

— И какъв е смисълът? В твоето състояние не можеш да бъдеш много от помощ. Стой настрана. Сам се съсипваш така.

— Да лежа и да чакам, докато ти свършиш работата заради мен? Няма да стане. И без това умирам.

Чак тогава Траутман го погледна. Кърн беше някъде наблизо, но не се виждаше, а се чуваше като крещи:

— За Бога, ти ще залегнеш ли? Той се намира в идеална позиция и аз не искам да рискувам като вкарам хора в драките! Изпратих да докарат бензин! Той нали обича да си играе с огъня, така че ще го изкараме от там с огън.

„Да, ти нищо друго не можеш, Кърн“ — помисли си той. Сграбчи сърбящия го стомах, всичко по него беше мокро, стегна се и се заклатушка тромаво напред, като се подпираше на оградата.

— Залегни, мамка ти! — изрева отново Кърн.

„Върви на майната си. Искаш да го изкараш с огън, а, Кърн? Нищо друго не съм очаквал от теб — помисли си той. — И можеш да бъдеш сигурен, че преди огъня да е стигнал до него, той ще изхвърчи от храстите и ще изпозастреля още няколко човека. Няма друг начин да се свърши тая работа, освен някой като мен, за когото няма никаква надежда, да влезе и да му види сметката. Не си загубил още достатъчно хора и затова не знаеш какво е.“

— Какви ги дрънкаш, бе? — извика Кърн и Тийзъл разбра, че всичко, което си беше мислил, го беше изрекъл на глас. Това го стресна и той реши, че трябва да се прехвърли през оградата, докато все още имаше сили. По оградата имаше кръв. От момчето. Добре. По нея щеше да стигне до мястото, където беше момчето. Кръвта му капеше върху тази на момчето, той напрегна сили и се прехвърли през оградата. Предположи, че ударът при приземяването беше доста силен, но мозъкът му не отчете това. С пъргави движения Траутман изскочи иззад пейката, прехвърли се над оградата и веднага след скока ловко приклекна зад някакви храсти до Тийзъл.

— Ти не се бъркай — обърна се към него Тийзъл.

— Ще се бъркам, а ако ти не млъкнеш, той ще ни чуе.

— Няма да ни чуе, защото не е тук наблизо. Намира се някъде ей там, в средата на полето. Гледай сега. Нали разбираш, че той иска аз да отида. Имам право да присъствам на края. Разбираш, нали?

— Да.

— Тогава стой настрана от работи, които не те засягат.

— Аз започнах това много преди тебе и затова ще ти помогна. Няма нищо срамно в това да приемеш помощ. А сега млъкни и да вървим, докато още имаш сили.

— Добре, щом искаш да помогнеш, помогни ми да се изправя. Не мога сам.

— Ама ти наистина си решил… Ще стане голяма цапаница.

— Така каза и Шингълтън.

— Какво?

— Нищо.

Траутман му помогна да се изправи на крака, след това припълзя до храстите и изчезна, а Тийзъл остана прав, с глава над трънаците, оглеждаше, обмисляше. Върви, щом искаш. Пълзи бързо, колкото можеш. Няма значение какво ще направиш, аз ще стигна до него пръв.

Закашля се, изплю нещо солено и закрачи напред през храсталаците, право към колибата. Явно беше, че момчето беше минало оттук — клоните бяха изпочупени и се беше образувала пътека. Вървеше нарочно бавно, защото не искаше да рискува да падне и да остане да лежи безпомощен. Но дори и така, изненада се колко бързо стигна до колибата. Когато се готвеше да влезе вътре, инстинктивно разбра, че момчето не е там. Огледа се наоколо и сякаш привлечен от магнит, се затътри по друга пътека от изпотрошени клонки, към една голяма могила. Там. Момчето беше там. Той го знаеше, чувстваше го. Нямаше никакво съмнение.

Докато лежеше проснат на тротоара, някой беше казал, че е в полусвяст. Не беше вярно. Не беше в полусвяст. Не и тогава. Сега. Сега беше като в безтегловност и размекнатото му тяло сякаш не му принадлежеше; само съзнанието му се носеше над храстите към могилата, а нощта се превръщаше във величествен ден от диво танцуващите оранжеви отражения на ярките пламъци. В подножието на могилата спря да се носи, увисна прехласнат на едно място, осветен от великолепния блясък. Времето беше дошло. Нямаше какво повече да губи. Сякаш движена от чужда воля, видя ръката си да се вдига напред и пистолетът му да се прицелва към върха на могилата.