Дейвид Морел: Първа кръв

— Трябва да си почиваш — каза единият. — Успокой се.

— Остави ме на мира! Казвам ти!

Сборичкаха се, за да го усмирят. Той беснееше.

— Имам това право! Аз започнах всичко!

— По-добре да го оставим да отиде. Ако продължава да се съпротивлява, раната му ще се разкъса още повече.

— Погледни колко кръв има по мене. Колко ли още му е останала?

„Колкото трябва — помисли си Тийзъл. — Колкото трябва.“ Отново се изправи с мъка на ръце и колене, стъпи на единия си крак, след това на другия и се приготви да се изправи. В устата си усещаше соления вкус на кръв. „Аз започнах това, Траутман — мислеше си той. — Той е мой. Не е твой. Той иска мен.“

Напъна се, изправи се, направи крачка и спря, мъчейки се да запази равновесие. Ако паднеше, знаеше, че никога повече нямаше да може да се изправи. Трябваше да се задържи прав и да запази равновесие, докато премине през поляната към къщата. „Сигурен съм, Траутман — мислеше той. — Той иска мен. Не теб. Мен.“

В ужасни мъки Рамбо пълзеше през трънаците към колибата. На слабите отблясъци от пожара той можа да види хлътналата навътре стена и разкривения покрив, но през леко открехнатата врата не се виждаше нищо, само черен мрак. Продължаваше да пълзи, но изглежда, че напредваше много бавно, докато накрая разбра, че само прави движения с ръцете и краката си, без да помръдва изобщо. Направи усилие и бавно измина малко разстояние към колибата.

Но когато стигна до тъмния вход, се отказа. Вътре приличаше твърде много на дупката, където го бяха държали пленник през войната — тъмно, спарено и тясно. Странно, но му напомни също и за преградата с душа, където Тийзъл го беше накарал да влезе; и за килията, в която искаше да го заключи. Вярно, последните две бяха ярко осветени, но чувството на отвращение, което предизвикваха, беше същото. Приличаше на всички онези неща, от които беше бягал досега, помисли си той. И толкова ли уморен беше, че да реши да се отбранява оттук?

Всъщност, за отбрана не можеше и дума да става. Беше видял твърде много хора да умират от рани, причинени от куршум, за да не разбере, че кръвта му щеше да изтече и той щеше да умре. Болката продължаваше в гърдите му, в главата му, като рязко се усилваше при всеки удар на сърцето, но краката му биха студени и изтръпнали от загубата на кръв и затова му беше трудно да пълзи, а пръстите и дланите му бяха станали безчувствени — нервните окончания в тях бавно умираха. Не му оставаше още много да живее. Но поне му оставаше избора на място, където да се раздели с живота. Не вътре, не както в мината. Беше решен никога повече да не изпитва това чувство. На открито. Някъде, където би могъл да гледа безпрепятствено небето и с пълни гърди да вдишва нощния въздух.

Запълзя надясно от бараката и се повлече непохватно навътре в трънаците. Ето това беше мястото. Това му трябваше. Място удобно и уютно. Тъкмо за него. Успокояващо. Трябваше да го намери, преди да е станало късно. Една плитка, дълга колкото човешки бой падинка, изглеждаше обещаваща, но когато легна по гръб в нея, му заприлича твърде много на гроб. Имаше още много време, докато легне в гроба. Имаше нужда от друго място. Точно обратното на това — високо, незакрито отникъде, от което щеше да изпита наслада в последните си мигове. Погледна напред през храстите, както пълзеше, и го видя — едно малко възвишение пред него. Когато стигна върха му, видя, че беше една могила, чиито склонове бяха покрити с трънаци, но заобленият връх беше чист, обрасъл само с полегнала есенна трева. Не беше високо, колкото на него му се искаше, но като се излегна на тревата му се стори, че лежи върху сламеник. Погледна към величествените оранжеви отражения, които пламъците хвърляха върху нощните облаци. Спокоен. Това беше мястото.

Във всеки случай, разсъдъкът му беше напълно спокоен, но болката се изостри, разкъсваше гърдите му, а обратно на това, коленете и лактите му бяха безчувствени. Скоро това вцепенение щеше да достигне до гърдите му, побеждавайки болката, а след това — накъде? Към главата му? Или може би дотогава щеше вече да е мъртъв.

Е, добре. Щеше да е по-добре да помисли да свърши нещо, нещо важно, което може да е забравил. Болката го сряза. Не. Изглежда, че нищо повече не оставаше.

Спомни си за Бога!

Тази мисъл го смути. Само в моменти на абсолютен страх се беше сещал за Бог и се беше молил, но винаги се смущаваше, защото не вярваше и чувстваше колко лицемерно е, че се моли от страх, като че ли, въпреки неверието си, допускаше, че има Бог. Бог, който би могъл да бъде заблуден от някакъв си лицемер. Когато беше малък, наистина вярваше. Искрено вярваше когато беше момче. Как се казваше онова, измолването на прошка преди лягане? Думите му прозвучаха нелепо, сякаш никога не ги бе чувал.