Дейвид Морел: Първа кръв

Откъм къщата се дочу вик:

— Тръгнал е през детската площадка оттатък!

— Ами тогава недей да крещиш така, за да не чуе, че сме открили следите му.

— Не се притеснявай — каза Тийзъл. — Вече не е там.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това. Отдавна лежиш тук. Може да е навсякъде.

— Не, трябва да се поставиш на негово място. Трябва да се слееш с него… Пропълзял е през площадката, прехвърлил се е през оградата и е някъде сред дивите малини, сред трънаците. Аз му се изплъзнах през едни такива трънаци и сега той се опитва да направи същото, но е тежко ранен. Нямаш представа как го боли раната в гърдите. Там има една колиба, която някакви деца са построили, и той пълзи към нея.

Кърн събра въпросително вежди към Траутман и към двамата полицаи.

— Какво му е станало, докато ме нямаше? Какво се е случило?

Единият от полицаите многозначително поклати глава:

— Мисли си, че той е момчето.

— Какво?

— Мръднал е — каза другият.

— Вие двамата го пазете. Искам да не говори — каза Кърн, коленичи до него, — дръж се, докато дойде лекарят. Няма да се забави. Обещавам ти.

— Няма значение.

— Моля те. Опитай.

Чу се звън от камбани и вой на още сирени, когато две големи пожарни коли тромаво излязоха на площада и тежко спряха до полицейските коли. Пожарникарите наизскачаха, облечени в гумирани защитни дрехи, разтичаха се да отварят пожарните кранове и заразвиваха маркучите си.

Откъм къщата се дочу друг вик:

— Минал е право през площадката! Кървавата диря я пресича от край до край! След това започва някакво поле с трънаци!

— Казах ти да не крещиш!

След това, надолу към него — на тротоара:

— Добре, ще проверим. Да видим дали си познал къде е.

— Чакай.

— Ще избяга. Трябва да тръгвам.

— Не. Чакай. Трябва да ми обещаеш нещо.

— Нали ти обещах, лекарят идва. Обещавам ти.

— Не. Нещо друго. Трябва да ми обещаеш. Когато го намерите, искам да бъда там, за да видя края. Имам това право. Достатъчно много преживях, за да изпусна края.

— Толкова ли го мразиш?

— Изобщо не го мразя. Нищо не разбираш. Той иска това. Той иска аз да присъствам.

— Господи! — Кърн погледна с изумление към Траутман и към останалите. — Господи!

— В момента, в който го улучих, не го мразех повече. Просто изпитвах съжаление.

— Е, да, разбира се.

— Не, не защото и той ме улучи. Няма никакво значение, дали ме е улучил или не. Пак щях да съжалявам. Обещай ми, че ще направиш така, че да присъствам на края. Дължа му го. Трябва да бъда с него за края.

— Господи!

— Обещай ми!

— Добре.

— Не ме лъжи. Знам какво си мислиш — толкова тежко съм ранен, че не мога да бъда преместен до онова поле.

— Не те лъжа — каза Кърн. — Трябва да вървя.

Стана, махна на хората си до къщата, те дойдоха при него, разпръснаха се във верига и тръгнаха боязливо нагоре по улицата към площадката и полето зад нея.

Всички, освен Траутман.

— Без теб, нали, Траутман? — каза Тийзъл. — Не искаш да се замесваш в това, нали? Не мислиш ли, че трябва да видиш? Не мислиш ли, че трябва да си там и да видиш как хитрата сврака влиза с двата крака?

Когато Траутман най-сетне заговори, гласът му беше сух, както може би са били сухи мебелите в съда, които са пламнали като прахан.

— Много ли ти е зле?

— Нищо не чувствам. Или не. Пак бъркам. Тротоарът е омекнал.

— О!

Още една страхотна експлозия запали небето над града. Траутман погледна натам безизразно. Втората бензиностанция.

— Още една точка за твоето момче — каза Тийзъл. — Господи, вярно е, школата ви добре го е обучила. Няма съмнение.

Траутман погледна към пожарникарите, които заливаха пламъците в сградите на съда и полицията, после към дупката с разкъсани краища в стомаха на Тийзъл и очите му леко проблеснаха. Вкара патрон в патронника на пушката и се отправи нагоре по поляната, към задната страна на къщата.

— Какво си намислил? — попита Тийзъл.

Но вече знаеше.

— Чакай!

Никакъв отговор. Гърбът на Траутман, осветен от пламъците, се отдалечаваше към сенките встрани от къщата.

— Чакай! — извика Тийзъл с паника в гласа. — Не можеш да направиш това! — извика той. — Не е твоя работа!

Както Кърн преди, и Траутман изчезна.

— Чакай, мамка му! — изрева Тийзъл.

Обърна се по корем, с длани на тротоара.

— Трябва да бъда там! Трябва аз да свърша тази работа!

Вдигна се на ръце и колене, закашля се и кръвта рукна от стомаха му на тротоара. Двамата полицаи го сграбчиха и го натиснаха надолу.