Дейвид Морел: Първа кръв

Тийзъл лежеше по гръб на бетонния тротоар, без да обръща внимание на пламъците, с поглед, завладян от притегателната сила на една жълта улична лампа. „Ако беше лято — мислеше си той — около крушката щяха да летят нощни пеперуди и комари.“ После се учуди, защо ли се сети за това. Пред очите му започваше да тъмнее, той запремигва, притиснал с две ръце дупката в стомаха си. Беше изненадан, че, освен натрапчивия сърбеж във вътрешностите си, не усещаше нищо друго. Знаеше, че на гърба му също има голяма дупка, но там също засега само го сърбеше. „Такава голяма рана и толкова слаба болка“ — помисли си той. Сякаш не беше неговото тяло.

Слушаше сирените, първо една — две, след това — цяла глутница — виеха някъде иззад пожара. Понякога му се струваше, че са много далеч, понякога — че са на същата улица.

— На същата улица — каза си той, за да се чуе, а гласът му прозвуча толкова отдалеч, като че ли съзнанието му беше отделено от тялото.

Размърда единия си крак, после другия, повдигна глава, изви гръб. Добре че поне преминаващият куршум не беше засегнал гръбнака му и не беше го прекъснал. „Единствената малка подробност е — каза си той — че умираш. С тази голяма дупка и толкова малка болка, умираш, няма мърдане.“ Това също го изненада — че можеше да мисли за това така хладнокръвно.

Отмести поглед от уличната лампа към горящата сграда на съда, чийто покрив вече гореше, после към участъка, където от всеки прозорец бълваха пламъци. „А аз тъкмо бях боядисал стените вътре“ — помисли си той.

Някой стоеше до него. Коленичи. Жена. Възрастна жена.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита тя загрижено.

„Ти си една стара жена — помисли си той. — Всичката тая кръв наоколо и имаш смелост да дойдеш при мен.“

— Не. Не, благодаря — каза той с далечния си глас. — Не мисля, че може да се направи нещо. Освен ако… Улучих ли го? Разбрахте ли? Застрелях ли го?

— Мисля, че падна — каза тя. — Аз съм от съседната къща. До участъка. Не съм съвсем сигурна.

— И, какво… — каза той.

— Къщата ми всеки момент ще се запали. Хората от тази къща… мисля, че някой от тях беше улучен. Мога ли да ви донеса едно одеяло? Малко вода? Устните ви са сухи.

— Сухи ли са? Не. Не, благодаря.

Беше впечатляващо — неговият глас идеше отдалеч, но нейният беше близо, сякаш изобщо не докосваше тъпанчетата му, а сирените…, о, сирените, те виеха високо, дълбоко вътре в главата му. Всичко беше наопаки — той беше извън себе си, а всичко останало беше вътре в него. Забележително. Трябваше да й го разкаже. Тя заслужаваше да го знае. Но когато погледна, тя си беше заминала и той имаше чувството, че при него е бил някакъв призрак. Коя беше причината, че не разбра кога си е отишла? Сирените. Много силни. Писъкът им режеше мозъка му като с нож. Повдигна глава, погледна между двата пожара, надолу, към градския площад, и видя полицейски коли, които завиваха насам, забързани нагоре по улицата, със святкащи лампи. Гледката беше твърде силна. Улицата се завъртя и, за да не повърне, той затвори очи. Само това оставаше. Да се издрайфа, да разкъса още стомаха си и да пукне на място, преди да е видял края на всичко това. Беше голямо чудо, че още не беше повърнал. Отдавна му беше време. Дръж се. Това е единственото, което можеше да направи. Ако щеше да умира, а той знаеше, че това е сигурно, не можеше да се остави да замине точно сега. Не преди да е свършило всичко.

Чу свиренето на гумите им. И когато погледна отново, колите още пружинираха от рязкото спиране, полицаите изскачаха от тях в движение, а сирените постепенно заглъхваха. Един полицай посочи нагоре по улицата към него, всички се втурнаха между двата пожара, закрили лицата си, за да се предпазят от жегата, обувките им кънтяха по тротоара и между тях той съзря Траутман. Всички бяха с оръжие в ръце. Траутман носеше автоматична ловна пушка, която сигурно беше взел от някоя полицейска кола.

После видя, че и Кърн е между тях. Докато бягаше, Кърн говореше на някакъв човек:

— Върни се при колата! Повикай линейка! — сочеше нагоре-надолу, даваше заповеди на другите. — Изкарайте тези хора от тук! Дръпнете ги назад!

Какви хора! Не разбираше. Огледа се и няколко десетки хора се материализираха пред него. Внезапното им появяване го стресна. Гледаха пожара. Лицата им бяха странни. Тълпяха се около него с блеснали погледи, напрегнати тела и когато вдигна ръце, за да се предпази от тях, изпитвайки необясним страх и се готвеше да извика: „Не още!“, полицаите приближиха, преградиха пътя им и направиха кръг около него.