Дейвид Морел: Първа кръв

— Момчето — каза той.

— Не говори — каза му Кърн.

— Мисля, че го уцелих — каза той спокойно.

Съсредоточи се и се опита да си представи, че той е момчето.

— Да, улучих го.

— Пази си силите. Не говори. Лекарят идва. Щяхме да пристигнем по-рано, но трябваше да заобиколим пожарите на…

— Чуйте!

— Спокойно. Ти направи, каквото можа. Остави сега на нас.

— Но нали трябва да ви кажа къде е.

— Насам! — изпищя една жена от поляната пред къщата. — Тук, насам! Извикайте лекар!

— Осем човека да дойдат с мен — каза Кърн. — Разпръснете се. Половината от тази страна на къщата, половината — от онази. И внимавайте. Останалите, разпръснете тази тълпа.

— Но той не е там!

Твърде късно.

Кърн и хората му бяха изчезнали.

— Не е там — повтори на себе си той. — Кърн!

Какво му става, че все още не иска да чуе?

По-добре, че не изчака Кърн онази вечер, когато започна преследването, реши той. С Кърн хайката щеше да бъде още по-неорганизирана и хората на Кърн щяха да бъдат избити заедно с останалите.

Траутман не беше казал още нищо. Малкото полицаи, които останаха при него, се стараеха да избягват да гледат към кръвта. Но не и той.

— Не, не и ти, Траутман. На тебе не ти пука от кръвта. Ти си свикнал.

Траутман не отговори, само продължи да го гледа. Единият от полицаите проговори:

— Може би Кърн е прав. Може би трябва да се опиташ да не говориш.

— Разбира се. И аз така казвах на Орвал, когато него го застреляха. Но и той като мене, не искаше да умре без да си каже приказката. Ей, Траутман, успях. Нали ти казах, че ще успея? И си удържах на думата.

— За какво говори той? — попита полицаят. — Не разбирам.

— Погледни го. Виж му погледа — каза друг. — Побъркал се е.

Все така загледан в него, Траутман им направи знак да млъкнат.

— Нали ти казах, че ще го надхитря — гласът му беше като на дете, което е постигнало своето.

Не хареса тона си, но не можеше да спре. Нещо вътре в него напираше, искаше да излезе, да разкрие тайната.

— Беше се скрил ей там, зад онзи пруст, а пък аз бях зад другата къща и усещах, че ме чака аз да тръгна пръв. Школата ти добре го е обучила, Траутман. Направи точно това, на което сте го учили, и така успях да го надхитря.

Раната го засърбя, той я почеса, кръвта рукна отново и той се удиви как беше възможно да продължава да говори по този начин. Знаеше, че трябва да се дави, да произнася с мъка думите, а те извираха от него като безкраен поток, развиваха се като лента, навита на макара.

— Представих си, че съм на негово място. Загряваш ли? Толкова много мислих за него и сега зная какво прави по всяко време. Тогава, когато и двамата стояхме зад къщите, аз си представих какво би направил той, и изведнъж го разбрах какво си мисли — че ще се приближа по улицата, осветена от пожарите, ще заобиколя къщата и ще мина през задния двор и дърветата. Между дърветата, Траутман. Сещаш ли се? Твоята школа го е обучила да се бие срещу партизаните в гората, така че той инстинктивно се насочи към дърветата, поляната и храстите от задната страна. А пък аз, след всичко, което преживях горе с него, в планините, аз по-скоро щях да пукна на място, отколкото да се оставя да ми наложи отново своите условия. Аз наложих моите, помниш ли какво ти казах? Моят град. И ако трябваше да се стигне до това, аз щях да си бъда на моята улица, до моите къщи, осветени от пожара в моята служба. И аз успях. Надхитрих го, Траутман. Забих му един куршум в гърдите.

Траутман още не беше казал нито дума. Изгледа продължително кървищата и раната в стомаха, преди да посочи към тях.

— Това ли? Това ли искаш да ми покажеш. Нали ти казах. Добре сте го обучили. Господи, какви рефлекси.

Някъде в нощта, зад рева на бушуващите пламъци, се разнесе ужасяваща експлозия, която освети цялото небе. Ехото отекна многократно над града.

— Много бързо. Експлодира много бързо — каза възмутен един от полицаите.

— Кое е много бързо?

Кърн излезе иззад къщата и се спусна по наклонената поляна към тротоара.

— Няма го там.

— Знам. Опитах се да ти го кажа.

— Прострелял е някакъв мъж в рамото. Затова пищеше оная жена. Хората ми оглеждат за следи от него. Има кървава диря, която ще проследим — говореше разсеяно и гледаше към заревото в небето над града.

— Какво стана? Каква беше тази експлозия? — попита Тийзъл.

— Господи, едва ли са имали достатъчно време!

— Време за какво?

— Бензиностанциите. Беше запалил две от тях. По радиото чухме, че пожарната е тръгнала натам. Сградите и бензиноколонките били така обхванати от пламъци, че не могли да се доберат и да затворят крановете на бензина. Канели се да спрат електричеството в тази част на града, но се сетили, че ако спрат помпите, ще се получи обратно налягане, огънят ще влезе в главните резервоари и целият квартал ще хвръкне във въздуха. Пратих едно отделение от моите хора да помогнат с евакуацията на хората там. Един от пожарите е в жилищен квартал. Господи, надявам се, че са успели преди експлозията, но остава другата бензиностанция и колко ли жертви ще има, когато всичко това свърши.