Дейвид Морел: Първа кръв

— Господи, Боже мой, от сърце се разкайвам за… За какво?

За всичко, което се случи през последните няколко дни. За това, че всичко трябваше да стане така. Но нямаше начин да не стане така. Съжаляваше за това, но беше убеден, че ако днес отново беше понеделник, щеше да повтори същото през следващите дни, тъй както беше сигурен, че и Тийзъл щеше да го направи. Беше неизбежно. Но имаше също и нещо много по-важно.

Какво например?

Като например един куп глупости, каза си той, от рода на свобода и права на личността. Не че искаше да докаже някакъв принцип. Искаше да се опълчи на всеки, който го насилваше, а това беше твърде различно — не етично, а лично. Свързано с неговите собствени чувства. Беше убил толкова много хора и можеше да се оправдае, че тяхната смърт се налагаше, защото те всички бяха част от онова, което упражняваше насилие върху него, правейки невъзможен животът за такива като него. Но той не си въобразяваше изцяло това. Истината беше, че прекалено много харесваше да се бие, обичаше риска и силните усещания. Може би войната го беше направила такъв, помисли си той. Може би така се беше встрастил в силните усещания, че не можеше да отвикне.

Но и това не беше съвсем вярно. Ако беше поискал да се овладее, можеше да го направи. Той просто не беше поискал. При неговия начин на живот той просто беше винаги готов да се бие с всеки, който по някакъв начин му се месеше. Е, добре тогава, борбата му донякъде беше заради принципа. Но не беше само това, защото се чувстваше и горд и изпитваше удоволствие от това, колко добър беше, когато се стигнеше до бой. Не той беше човекът, когото могат да разиграват, о, не, по никакъв начин, а сега умираше, но никой не иска да умира и всички тия философствания — за принципи и други — бяха куп щуротии, с които искаше да се оправдае. Мисълта, че би направил всичко отначало по същия начин, беше чисто и просто залъгалка, с която искаше да докаже на себе си, че това, което ставаше сега, не би могло да бъде избегнато. Господи, то в момента се случваше, той не беше в състояние да направи абсолютно нищо и нито принципи, нито гордост имаха някакво значение в сравнение с това, което след малко щеше да настъпи. Това, с което трябваше да се занимава, беше да обича повече усмихнати момичета, да пие повече студена вода и да яде повече пъпеши през лятото. Но и това — какво е трябвало да прави — беше един куп глупости, а това, за Господ, само усложняваше нещата, за които вече беше взел решение: колкото и спокойна смърт да беше вцепенението, което пълзеше нагоре към бедрата и раменете му, толкова и недостойна беше. Жалка. Като да се предадеш без никаква съпротива. Единственият останал му избор беше изборът на смърт и той нямаше да умре като някое сгащено ранено животно — кротко, будещо съжаление безсмислено разкапване. Ще умре изведнъж. С взрив от чувства.

Откакто видя как диваци в джунглата обезобразяваха някакъв труп, бе започнал да се безпокои за това, какво ще се случи със собственото му тяло, когато умреше. Беше си представял, смразен от ужас, сякаш тялото му все още щеше да притежава сетива, какво би било, когато източеха кръвта от вените му, на нейно място инжектираха балсамираща течност, извадеха вътрешностите му и запълнеха телесната му кухина с консервиращо вещество. Беше се питал, какво ли ще е, когато погребваният агент залепеше устните му и клепачите му и му беше прилошало. Смъртта. Странно, че смъртта не го вълнуваше като нещо, което следваше след всичко това. Е, добре, те нямаше да могат да направят всичко това на тялото му, ако от него не останете нищо. Поне по този начин, когато сам си го направеше, оставаше малката възможност да изпита някакво удоволствие.

Извади последната шашка динамит от джоба си, отвори запечатаната кутия с фитили и детонатори, сложи по един от тях в шашката и я напъха в панталона, до стомаха си. Поколеба се, преди да запали фитила. Тази скапана работа с Бог само усложняваше нещата. Канеше се да извърши самоубийство, а това можеше да му навлече ад завинаги, ако беше вярващ. Но той не беше, а и бе живял с мисълта за самоубийство много време, през войната, докато носеше скрита капсулата с отрова, която командирът му беше дал, в случай че бъде заловен и измъчван. После, когато наистина го плениха, не му остана време да я глътне. Сега обаче щеше да запали фитила.

Ами ако имаше Бог? Всъщност, ако Бог съществуваше, той нямаше да го вини за това, че е останал верен на неверието си. Беше си запазил последното силно усещане. Без болка. Всичко щеше да стане в един твърде кратък миг, за да има болка. Само един ярък блясък, с който той щеше да се слее. Това поне беше нещо. Вцепенението достигна слабините му и той се приготви да запали фитила. В този момент, с последния си замътен поглед, който хвърли надолу към площадката, той видя в светлината на огъня разфокусирания силует на мъж в униформа на зелена барета, който се прокрадваше приведен между люлките и пързалките. Очите на Рамбо не можеха да различат вече добре дали пушката, която човекът носеше, беше бойна или ловна. Но разпозна униформата на зелена барета и разбра, че беше Траутман. Не можеше да бъде друг. А след Траутман, препъвайки се по площадката, хванал се за корема, вървеше Тийзъл — той самият и никой друг, олюляваше се сред лабиринта от детски люлки и Рамбо се сети, че съществува по-добър начин.