Дейвид Морел: Първа кръв

Имаше и още една причина, поради която той не стреля веднага във фигурата — когато последния път избърса кръвта от очите си, те не можаха да фокусират добре, предметите му се виждаха двойни, сякаш кръвта беше останала. Не можеше да различи сега тъмната фигура от очертанията на храстите, изглеждаха му размазани и изпита толкова остро главоболие, сякаш черепът му щеше да се пръсне всеки момент.

Защо не се движеше сянката? Или пък се движеше, но той не можеше да я види. Тийзъл трябваше да е издал някакъв звук досега. Хайде, издай някакъв звук, чуваш ли! Губеше много време. Сирените вече виеха наблизо. Може би пожарната. Но може и да е полицията. „Хайде, Тийзъл!“ Чу хората на пруста на къщата да разговарят уплашено. Усети, че нещо става, погледна назад, дали на пруста нямаше някой с пушка или някакво друго оръжие и, „Господи!“, отдолу, по поляната идеше Тийзъл. В изненадата си Рамбо стреля, преди да се усети, Тийзъл изкрещя, килна се назад по поляната и се затъркаля, докато стигна тротоара, но Рамбо нямаше смисъл да гадае какво се беше случило със самия него от начина, по който беше блъснат рязко назад, превъртя се настрана и падна, като зарови лице в тревата. Ръцете му напипаха на гърдите нещо топло и влажно, което бързо стана лепкаво. О, Господи! Беше ударен. Тийзъл беше успял да стреля и да го улучи. Гърдите му бяха изтръпнали, нервите — безчувствени. „Ставай. Трябва да се махаш от тук. Сирените.“

Не можеше да се изправи. Сгърчи се. От едната страна на къщата имаше телена ограда. Зад нея, в тъмнината — неясните очертания на някакви обемисти предмети. Пламъците от участъка и съда се издигаха високо, осветяваха ги в оранжево, но той не можеше ясно да ги различи. Напрегна очи. Зрението му се проясни и ги видя. Люлки! Думата звънна глухо в главата му. Люлки. Пързалки. Детска площадка. Повлече се по корем натам, инч по инч, а пожарът зад него ревеше както буря през клоните на дърветата.

— Ще си взема пушката! Къде ми е пушката? — викаше мъжът в къщата.

— Не, моля те! — каза женски глас. — Не излизай! Не се бъркай!

— Къде ми е пушката? Къде си ми сложила пушката? Казах ти да престанеш да я местиш насам-натам.

Заби лакти в тревата, запълзя по-бързо, достигна оградата, някаква вратичка, отвори я и пропълзя вътре. Зад себе си чу глухи стъпки по дървеното задно стълбище на къщата.

— Къде е? — гласът му се чуваше ясно отвън. — Къде се дяна?

— Натам — истерично извика втората жена, оная, която го беше видяла от пруста. — Ей там! Вратичката!

„Мамка ви, мръсници“ — помисли си Рамбо и се огледа. Пламъците се извиваха нависоко и той видя мъжа, който стоеше до бараката с инструменти с вдигната пушка. Прицелваше се твърде непохватно, но падна много грациозно, след като Рамбо стреля в него, като с плавно движение се хвана за дясното рамо, завъртя се леко и се стовари точно върху велосипеда, подпрян на бараката. Отново стана непохватен, когато велосипедът под него започна също да пада и двамата се стовариха на земята с леко подрънкване на верига и спици.

— Господи, улучен съм! — изстена мъжът. — Тоя ме улучи. Улучен съм.

Но човекът не знаеше, какъв късметлия излезе. Рамбо се беше прицелил в гърдите му, а не в рамото. Вече не можеше да вижда добре, за да стреля точно, не можеше да държи оръжието стабилно, гърдите му обилно кървяха, не се надяваше да се измъкне, нямаше средства да се отбранява ефикасно, абсолютно нищо. Освен, може би, шашката динамит в джоба му. Динамитът, сети се той. Майната му на динамита. С малкото му останали сили не би могъл да запрати динамита даже и на пет фута.

— Улучи ме — стенеше мъжът. — Улучи ме. Улучен съм.

„Добре де, мой човек, и аз съм улучен, но не се вайкам“ — помисли си той и тъй като не можеше да се примири просто да чака да дойдат и да го вземат хората от колите със сирените, той запълзя отново. Навлезе в един празен, плитък басейн в средата на площадката. Стигна до центъра на басейна. И там нервите му включиха, оживиха и постепенно той усети болката.

Куршумът на Тийзъл беше преминал между счупените му ребра и усещането беше като от цепенето на някой гигантски цирей, пръскащ отровата си наоколо. Болката го завладя изцяло. Сграбчи гърдите си, дращеше с нокти, разкъсваше. Тръсна глава, напрегна тялото си, тъй сгърчено от болката, че в яростта си скокна на крака, излезе от басейна с наведена глава, присвити рамене и се заклатушка към оградата, в края на площадката. Тя беше ниска, той се наведе задъхан над нея и прерита с крака във въздуха. Прицели се от другата страна с някакво гротескно салто, като очакваше да падне на пръст. Вместо това по него се забиха тръни и го издраскаха клонки без листа. Цяло поле с трънаци. Диви малини. Вече е бил тук. Не си спомняше кога, но вече е бил тук. Не. Грешеше. Тийзъл беше тук преди, горе в планината, когато успя да избяга по оня склон, целия обрасъл с трънаци. Да, така беше. Тийзъл се беше вмъкнал между тях. Сега беше обратното. Беше негов ред. Шиповете се забиваха дълбоко в него. Усещането беше хубаво — противопоставяше се на раздиращата болка. Тийзъл беше избягал по този начин, през трънаци като тези. А защо да не можеше и той?