Дейвид Морел - Първа кръв

Хукна след него, достигна тухлената стена на пресечката с уличката и се приготви да стреля. Не можеше да си обясни петната кръв по тротоара. Не мислеше, че някой от куршумите е засегнал момчето. Може би то се беше наранило при сблъсъка. Имаше много кръв. Това беше добре. Щеше да го забави. Откъм уличката дочу трясък като от трошащо се дърво, сякаш момчето разбиваше врата. Колко ли патрони му оставаха? Два във фаровете, един по предното стъкло, два в гумите и пет във вратата. Оставаха три. Не бяха достатъчно.

Припряно извади пълнителя от пистолета, натика друг, пълен, затаи дъх, потрепера и след това се втурна по уличката, стреляйки един, два, три пъти, празните гилзи описваха дъги във въздуха, докато той се мяташе зад една редица боклукчийски кофи и забеляза, че вратата на железарския магазин на Огдън е отворена. Боклукчийските кофи бяха твърде тънки, за да му служат за преграда срещу куршумите, но поне щяха да го прикрият, докато решеше дали момчето е влязло в магазина или отворената врата беше само уловка, а момчето се криеше в засада, някъде по-нататък из улицата. Огледа внимателно уличката и никъде не видя момчето. Беше се отправил към вратата, когато нещо се засили към него, като хвърляше искри около себе си. Това пък…? Беше динамит, фитилът беше твърде къс, за да успее да го угаси навреме, твърде къс, за да грабне шашката и да я запрати на безопасно разстояние. Като подплашен от змия, той изхвръкна от уличката, притисна се до тухлената стена, запуши уши, експлозията го разтърси и дървени отломки, метални парчета и запален картон бяха издухани от уличката. Едвам се сдържа да не хукне веднага към издънената врата. Помисли си. Помисли си. Момчето ще иска да избяга, преди тук да са пристигнали други хора. Не може да остане и да се бие. С динамита искаше само временно да го задържи. Майната и на уличката. Провери входната врата. Стрелна се зад ъгъла, но момчето отдавна беше излязло от магазина, търчеше навътре из квартала, пресече пътя и навлезе в сянката на градския съд. Разстоянието беше твърде голямо за стрелба с пистолет. Все пак опита: отпусна се на едно коляно, сякаш щяха да го ръкополагат, а на стърчащото нагоре коляно подпря лакътя си, хвана здраво пистолета с две ръце, прицели се и стреля. Не улучи. Куршумът изплющя силно в каменния зид на градския съд. От там в отговор последва леко припламване от пушечен изстрел и куршумът издрънча в една пощенска кутия близо до Тийзъл. Стори му се, че видя тъмната сянка на момчето да се мярва иззад сградата на съда и хукна подир нето, когато три последователни експлозии заляха сградата в пламъци, а отломките трошаха стъклата с кристален звън. „Господи, тоя съвсем е откачил — помисли си Тийзъл и затича по-бързо. — Това не е само, за да ме задържи. Иска да вдигне целия град във въздуха.“

Дървените мебели в съда бяха стари и изсъхнали. Пламъците заблизаха горните етажи. Бягайки, Тийзъл притисна с ръка един схванат мускул отстрани, твърдо решен да не се оставя това да го забави, а да продължи колкото може, докато малкото енергия, която беше събрал, се изчерпеше и тялото му откажеше да се подчинява. Пожарът в съда се разгаряше, пращеше и пушекът дотолкова изпълваше улицата, че той не можеше да види къде е момчето. Отдясно, срещу съда, на стълбите пред полицията се движеше някаква фигура, която той взе за момчето, но се оказа, че е Харис, излязъл да гледа пожара.

— Харис! — изкрещя той, бързайки да изрече всичко наведнъж. — Момчето! Влез вътре! Скрий се!

Но думите му бяха погълнати от грохота на най-голямата досега експлозия, от което полицейският участък се разлетя на парченца и пламъците пометоха Харис заедно с отломките. Взривната вълна повали Тийзъл и той остана да лежи без да мърда. Харис. Участъкът. Това бяха едничките му останали неща, а сега и тях ги нямаше вече — канцеларията, оръжията, наградите, кръста „За отлична служба“. После отново се сети за Харис, изпсува момчето, закрещя и отново надигналият се в него гняв го накара да се втурне по тротоара към пламъците. „Ах, ти, мръсно копеле — мислеше си той, — защо го направи, безсмислено беше.“

Напред, по десния тротоар, имаше още два магазина и след тях — градинката на полицейския участък, засипана с горящи дървени отломки. Докато бягаше и псуваше, един куршум се удари в бетона до краката му и рикошира. Той се просна в канавката. Улицата беше ярко осветена, но задната част на участъка беше в сянка, отвърна на изстрела на момчето, като се прицели в мястото, където беше видял да припламва огънчето от пушката. Стреля още два пъти, надигна се, но коленете му не го удържаха и той се просна на тротоара. Силите му бяха свършили. Изтощението от предишните няколко дни най-после го връхлетя с пълна сила.