Дейвид Морел - Първа кръв

— Момчето ли? — попита Тийзъл и лицето му светна. — В автомобилното гробище ли е?

— Не.

— Ами какво тогава? Казвай, какво има?

— Междуградски, жена ти.

Не разбра, дали беше от умората или от изненадата, но трябваше да се облегне на стената. Все едно, че го търсеше някой мъртвец. След всичко, което се беше случило с момчето, той постепенно беше успял да я заличи от мислите си и сега дори не можеше да си спомни лицето и. Опита се — не можа. Господи, защо му трябваше да си спомня, толкова ли му се искаше да го заболи отново?

— Ако мислиш, че ще те разстрои повече — каза Харис, — не е ли по-добре да не разговаряш с нея? Мога да кажа, че те няма. Ана.

— Не. Прехвърли го на телефона в канцеларията ми.

— Сигурен ли си? Като нищо мога да й кажа, че си излязъл.

— Казах ти, прехвърли го на моя телефон.

Седна на въртящия се стол зад бюрото си и запали цигара. Цигарата или щеше да проясни главата му, или още повече да я замъгли, но си струваше да опита, защото можеше да разговаря с нея в несигурното състояние, в което се намираше. Изчака, почувства се малко по-добре и вдигна телефона.

— Ало — каза той тихо. — Ана.

— Уил?

— Да.

Гласът и беше по-плътен, отколкото си го спомняше, гърлен и леко дрезгав при някои думи.

— Уил, добре ли си? Тревожа се за теб.

— Ами.

— Така е. Ако искаш вярвай, тревожа се.

Бавно дръпна от цигарата си. Ето че пак започваше — не можеха да се разберат.

— Исках да кажа, ами, нищо ми няма.

— Слава Богу! — спря за малко, издуха шумно, сякаш и тя пушеше цигара. — Не гледам телевизии и не чета вестници или други такива, но тази вечер случайно разбрах какво става при вас и се уплаших. Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Да.

Помисли си, дали да не й разкаже подробно, но щеше да прозвучи, сякаш просеше съчувствие.

— Честна дума, щях да се обадя по-рано, ако знаех. Не искам да си мислиш, че не ме интересува какво правиш.

— Знам.

Погледна към смачканото одеяло на кушетката. Имаше да й казва толкова важни неща, но не можеше да се реши да го направи. Вече нямаше значение. Паузата продължи твърде дълго. Трябваше да каже нещо.

— Настинала ли си? Звучиш така, сякаш си настинала.

— Тъкмо се оправям.

— Убиха Орвал.

Чу как дъхът и секна.

— Ех, добър човек беше.

— Знам. Излиза, че за мен е бил още по-добър, отколкото съм предполагал. И Шингълтън е мъртъв, също и ония, новият, Голт и…

— Моля те, не ми казвай повече! Не мога да го понеса!

Замисли се по-продължително и разбра, че наистина няма какво повече да й каже. Гласът й не го накара да я пожелае така, както си представяше, че може да стане, и най-после той се почувства свободен, приключи с тази история.

— Още ли си в Калифорния.

Тя не отговори.

— Предполагам, че не е моя работа — каза той.

— Няма нищо. Все ми е едно. Да, още съм в Калифорния.

— Някакви проблеми? Имаш ли нужда от пари?

— Уил!

— Какво?

— Недей. Не се обаждам за това.

— Добре, но имаш ли нужда от пари.

— Не мога да вземам от твоите пари.

— Не ме разбра. Мисля… че всичко ще се оправи. Искам да кажа, че сега разсъждавам много по-спокойно за всичко.

— Радвам се. Тревожех се и за това. Не си мисли, че съм искала да те нараня.

— Но аз искам да кажа, че съм много по-добре и мога да ти дам пари, ако имаш нужда, без да се чувстваш задължена или да го считаш за жест, с който те моля да се върнеш.

— Нямам нужда.

— Добре. Нека поне да платя този разговор, нека поне да бъде за моя сметка.

— Не.

— Тогава нека да го сложа за сметка на службата. Няма аз да го платя, ще го плати градът. За Бога, остави ме да направя нещо за тебе.

— Не мога. Моля те, престани. Не ме карай да съжалявам, че се обадих. Знаех си, че така ще стане и много се колебах дали да ти се обадя.

Усети, че слушалката се изпотява в дланта му.

— Не се връщаш, нали?

— Стига. Не искам да говорим за това. Не за това се обадих.

— Но не мислиш да се връщаш.

— Не. Няма да се върна. Извинявай.

Искаше му се единствено да я прегърне, нищо да не прави, само да я прегърне. Бавно смачка цигарата си и запали друга.

— Колко е часът при тебе?

— Девет. Все още съм пообъркана от разликата във времето. Спах 14 часа като пристигнах, за да свикна с разликата. За тях тук беше 11 часа, а за мен беше вече 2 през нощта. При тебе какво е, полунощ ли е?

— Да.

— Трябва да затварям, Уил.

— Толкова бързо? Защо? — овладя се бързо. — Нищо. Няма значение. И това не е моя работа.

— Сигурен ли си, че ти няма нищо?