Дейвид Морел - Първа кръв

— Майчице мила!

Отстъпи вляво, подхлъзна се отново и бузата му се удари в стената. Пред очите му прибеля от болка, едва събра воля да се изправи, олюля се, хвана се за отичащата буза, а прилепите продължаваха да го връхлитат, минаваха покрай него и го тласкаха напред, покрай стената. Отчаян, обрулен, почти безчувствен, той усети как нещо в него се изду, напрегна се и се разкъса — но нямаше нищо общо с тялото му. Беше ядрото на онова нещо, което досега го караше да върви напред, но то беше решаващо. Престана да се съпротивлява, предаде се на прилепите, остави се да го бутат напред, олюляваше се, ръцете му бавно се спуснаха надолу и при това чудно избавление от страха и отчаянието, напълно безнадежден и безучастен, незаинтересован от това, което става с него, както никога преди, той постепенно осъзна какво ставаше. Те не нападаха него — просто летяха към изхода. Не можа да сдържи смеха си и от облекчение се разтрепера. Навън сигурно беше нощ. Те го усещаха, водачът им беше дал сигнал и те като един се бяха понесли от свода на пещерата към изхода, докато той беше вътре при тях и беше изпаднал в ужас, че атакуват него. „Нали ти се искаше да имаш връв, за да си отбелязваш пътя? — каза си той. Задник такъв, ето ти връвта. Биеш се с тях, а те през цялото време ти показват пътя.“

Заедно с тях изкачи няколко стръмнини, внимаваше за пропадания, опипваше пред себе си. Скоро писуканията и шумът на крилете им му станаха приятни и мили, като че ли той и те бяха предопределени да живеят заедно, после те преминаха, изпърхаха само някои изостанали от основната група и той остана сам, с единствените отекващи звуци от търкането на краката и ръцете му по скалата.

В лицето му духаше свеж прохладен вятър. Той му се наслаждаваше и, мислейки си как прилепите му бяха помогнали да намери пътя, почувства странна любов към тях, липсваха му така, сякаш между него и тях беше прекъсната някаква много важна връзка. Опиваше се от дишането си. Прочисти ноздрите, гърлото, дробовете си от дъха на лайна в устата си. Допирът на ръцете му в грапавата скала беше чисто, неподправено удоволствие, което той за пръв път осъзнаваше. Сърцето му заби бързо, когато се заизкачва нагоре и напипа пръст — чудно рохкава и примесена с камъчета. Още не беше излязъл. Това беше нанос, вкаран от дъжда в процепа на скалата, но той чувстваше, че изходът беше близо и се заизкачва уверено нагоре, без да бърза, любувайки се на зърнестата повърхност на наноса, пълзеше нагоре по красиво оформеното възвишение. Когато стигна върха и се просна отгоре му, усети миризмата и вкуса на открито пространство — сухи листа, вятъра сред високите треви и мирис на пушек във въздуха. Още няколко фута. Протегна предпазливо ръка напред и тя се спря в преграда от камъни. Продължи да опипва, но преградата продължаваше. Стена. Колко ли беше висока? Можеше да се издига до небето, той беше толкова близо до свободата и същевременно — толкова далеч. Колкото и да беше се повдигнал духът му, не мислеше, че ще намери достатъчно физически сила, за да я преодолее.

„Тогава недей да мислиш за самото изкачване. Не се тревожи. Или ще успееш, или не. Нищо не може да се направи, ако стената е висока. Не мисли за това.“

Добре, помисли си той и остана да седи удобно в меката пръст, като събираше сили и се опитваше да се нагоди към новата промяна, настъпила в него. Никога преди не беше осъзнавал така дълбоко нещата, не беше ги преживявал така. Вярно, в миналото, в момент на действие, беше изпитвал нещо подобно. Извършваше всяко движение точно и безпогрешно — бягаше, извръщаше се да стреля, леко натискаше спусъка, цялото му тяло откликваше на отката, целият му живот зависеше от грациозните му движения — и той се опиваше от тях, съзнанието му изключваше, оставаше само тялото, изцяло отдадено на действието. Военните им съюзници измежду местните жители наричаха това Дзен, стремеж към чистия, изолиран момент, който се постига само след продължителни усилени тренировки, концентрация и искрен стремеж да бъдеш съвършен. Частици от движението, в което самото движение спира. Думите им нямаха точен превод на английски, но според тях, дори и да имаха, такъв момент не би могъл да се обясни. Чувството не се вместваше във времето, не можеше да бъде описано с времето, можеше да се сравни с оргазъм, но не беше толкова определено, защото нямаше физически център и се разпределяше по цялото тяло. Но това, което изпита сега, беше различно. Не беше свързано с някакво движение, а чувството не беше изолирано в една вечно продължаваща секунда. То беше във всяка секунда. Седеше на меката пръст, удобно облегнал гръб в скалата, търсеше подходяща дума в ума си и накрая се спря на „Добре“. Никога не беше се чувствал толкова добре.