Дейвид Морел - Първа кръв

Изобщо не можеха да свикнат. Започна да губи чувството си за равновесие, олюля се, свлече се на четири крака, запълзя към тесния проход в единия край на площадката, който беше забелязал, точно преди да угасне светлината. За да се провре в отвора, беше необходимо да пълзи по корем. Камъните бяха остри. Раздираха дрехите му. Охлузваха кожата му. И така се впиваха в ребрата му, че той застена неволно.

После изкрещя. Причината не бяха ребрата му. Защото, като се вмъкна в отвора, без да вижда и запълзя по прохода, който беше достатъчно висок, за да повдигне глава, той протегна ръка, за да се хване за нещо, и напипа някаква гадна каша. Една прясна курешка падна на врата му, нещо го ощипа по палеца и някакво същество се стрелна нагоре по ръката му. Лежеше сред някаква гъста гадост, която попиваше в двете му съдрани ризи и мокреше корема му. Над главата си чу писукане и сухо шумолене на крила. Господи, прилепи, лежеше в лайната им; десетина други гъделичкащи същества пъплеха по ръцете му и го щипеха — това бяха бръмбари, които се гощаваха с тора и мъртвите прилепи, нападали по пода. За нула време можеха да оставят от него само скелета, а сега се впиваха в ръцете му, докато той се гърчеше диво назад към изхода; „Господи, спаси ме! — мачкаше ги по ръцете си, удряше главата си и се извиваше като змия. — Господи, ами ако имаше бяс — една трета от всяка колония прилепи имат бяс. Ако се събудеха и го усетеха, щяха да се нахвърлят отгоре му и да го покрият целия, докато той напразно щеше да крещи. «Стига — каза си той.» — Сам ще си го навлечеш. Спри да крещиш.“ Няколко чифта криле вече припляскваха. Господи, не можеше да спре. Крещеше. Гърчеше се. После излезе на площадката и постоянно търкаше ръцете си, за да се увери — за кой ли път — че ги беше махнал от себе си, но още усещаше гъделичкането от множеството им крачета по кожата си. „Могат да тръгнат след теб“ — сети се той изведнъж и запълзя бързо на четири крака от тесния вход към прохода, обърка се в тъмното и единият му крак се подхлъзна на ръба и увисна във въздуха. Уплахата, че може да падне, го стресна. Той се килна в обратна посока, удари се в стената и затрепера, като истерично бършеше ръцете си от пихтиестата каша в скалата и после с ръце я размазваше по ризата си. Ризата. Нещо се беше пъхнало под нея и драпаше по кожата му. Пъхна ръка, сграбчи го, скъса крехкия му гръбнак и усети топлите му влажни вътрешности, докато го запращаше по посока на шума от водопада.

Прилепи. Миазма. Зараза. Смрадта от курешките им пареше носа и гърлото му. Ето от какво е умрял човекът, който е работил в мината. Бяс. Бил е ухапан, без да разбере, и след няколко дни се е побъркал от болестта. Блуждаел е с помътнено съзнание из гората, влизал е в мината, излизал е, пак е влизал, слязъл е в долните галерии, обикалял е из тях, докато се е свлякъл и умрял. Бедният нещастник, сигурно си е мислел, че се побърква от самотата. Поне в началото. И когато е започнал да губи свяст и да бълнува, вече е било твърде късно, за да направи нещо за себе си. Или пък към края е разбрал, че няма спасение и се е спуснал в долната галерия, за да умре, без да представлява опасност за някого.

„Може и да не е било така. Какво разбираш ти от тези работи. Ако е имал бяс, щял е да се страхува от водата, само от мириса и, от мисълта за нея и никога не би слязъл в тези влажни галерии. Опитваш се да си представиш начина, по който ти ще умреш. Ако първо не те оглозгат.“

„Какви ги дрънкаш? Прилепите не ядат хора. Поне не този вид тук.“

„Добре, а бръмбарите?“

Все още трепереше и се опитваше да се успокои. Течението в ниския проход беше силно. Но той не можеше да мине оттам. Не можеше и да намери пътя към горния проход. Трябваше да се примири. Толкова. Дотук.

Само че не можеше да се примири, че беше дотук. Трябваше да се пребори с паниката и да си втълпи, че има изход. Трябваше да се облегне на стената, да се отпусне и може би, ако помислеше достатъчно дълго, щеше в края на краищата да открие начин да се измъкне. Но съществуваше само един начин за измъкване и той го знаеше — по посока на течението в оная бърлога с прилепите. Облиза устни и отпи от топлата, с вкус на метал вода от манерката. „Нали знаеш, че трябва да отидеш при прилепите — каза си той. — Или при тях, или сядаш тук и чакаш докато умреш от глад или се разболееш от влагата и пукнеш.“

„Или пък да се самоубиеш. Учили са те как се прави. Ако нещата стигнат до там.“

„Знаеш, че няма да го направиш. Дори ако вече губиш съзнание и си сигурен, че умираш, винаги съществува възможността да претърсят тези галерии и да те намерят ни жив, ни умрял.“