Дейвид Морел - Първа кръв

Болката го стегна отново и Тийзъл се преви на пейката, загледан в едно тъмно маслено петно на дъсчения под. Знаеше, че няма да издържи дълго така. Нуждаеше се от сън. О, колко се нуждаеше. Някакво лекарство. Трудно беше да се опише умората и сътресенията, които беше понесъл. Слава Богу, че всичко щеше скоро да свърши.

Още малко, каза си той. И край. Потърпи още малко, докато го хванат.

Изчака, докато Траутман и Кърн погледнат в друга посока и с треперещи пръсти напъха в устата си още две хапчета.

— Тази кутийка снощи беше пълна — стресна го Траутман. — Не бива да вземаш толкова много.

— Не, бутнах я, изтървах я и няколко се загубиха.

— Кога?

— Не си спомням. Докато спеше. Преди изгрев слънце.

— Не може да си загубил толкова много. Не бива да ги вземаш толкова начесто. И с толкова много кафе.

— Нищо ми няма. Просто спазъм.

— Няма ли да отидеш на лекар?

— Не, не още.

— Тогава ще извикам лекаря тук.

— Никакъв лекар, докато не го хванат.

Сега Кърн се приближи към него. Защо не го оставеха на мира?

— Но той е хванат — каза Кърн.

— Не е. Само са го сгащили. Не е едно и също.

— Все едно, че е хванат. Всичко е въпрос на време. Защо трябва да висиш тук и излишно да страдаш, докато те го хванат.

— Не мога да ви обясня. Няма да разберете.

— Тогава викай лекар — каза Траутман на радиста. — Извикай кола да го закара в града.

— Няма да тръгна, казах, обещал съм.

— На кого? За какво говориш?

— Обещах, че няма да мръдна, докато не свърши всичко.

— На кого?

— На тях.

— На твоите хора ли? На този Орвал и на останалите, които загинаха?

Не му се говореше за това.

— Да.

Траутман погледна към Кърн и поклати глава.

— Казах ви, че няма да разберете.

Обърна се към отворения капак на камиона и яркото слънце заслепи очите му. След това изпита чувство на страх, притъмня му и той се просна по гръб на пода. Последното нещо, което си спомняше, беше трясъкът от удара.

— Предупреждавам ви, да не викате доктор! — каза той бавно, неспособен да помръдне. — Просто полегнах да си почина.

Светлината на пламъка освети процепа и течението подхвана пушека. Рамбо се поколеба за момент, след това напъха пушката между колана и панталона си, взе една главня, провря се между двете стени и усети под краката си наклонения под, влажен и хлъзгав. Притисна гръб към стената зад себе си, за да не опират гърдите му в отсрещната, и колкото по-надолу слизаше, толкова по-нисък ставаше сводът на процепа, а оранжевият отблясък на главнята по влажната скала му показа мястото, където проходът се стесняваше и преминаваше в една отвесна дупка. Той подържа главнята над дупката, но пламъкът осветяваше само част от нея и единственото, което виждаше, беше една разширяваща се фуния надолу в скалата. Извади един патрон и го пусна, като успя да преброи до три, докато чу слабото металическо ехо от удара. Три секунди — не беше много дълбоко, той спусна единия си крак в дупката, после другия и бавно провря цялото си тяло надолу. Когато беше навлязъл до средата, гръдният му кош се заклещи и той разбра, че няма да може да продължи, без да си причини страхотна болка. Погледна към огъня при отвора на процепа, димът го обвиваше, дразнеше ноздрите му, а откъм входа на мината се дочу шум. Още едно срутване, помисли си той. Или не. Гласове и викове, които се сливаха и кънтяха надолу по прохода; Вече идваха. Сви изпотените си гърди, доколкото можеше, опря ги в отвора, затвори очи, напъна и в следващия момент премина.

От болката в гърдите му едва не се изтърва от ръба. Не можеше да скочи. Нямаше представа какво има под него. С глава все още над дупката, той се държеше с лакти за ръба, докато с крака опипваше — да намери някоя издатина или процеп. Улеят беше гладък и хлъзгав, той се отпусна още малко надолу, но все още не намираше опора за краката си. Тежестта на тялото му разтягаше гръдния му кош и счупените ребра жестоко го режеха. Чу неясните викове на хората в мината и със сълзящи от пушека очи тъкмо се готвеше да се пусне и да скочи с надеждата, че долу няма остри камъни, на които да се разбие, когато краката му докоснаха нещо тънко и обло, което приличаше на дърво.

Най-горното стъпало на стълба. „От човека, който е бил в мината е“ — помисли си той. Няма друго обяснение. Човекът, който е копал в мината, сигурно е изследвал тая част. Предпазливо се отпусна на стъпалото. То се огъна, но издържа. Стъпи леко на следващото, то се счупи и той с трясък пропадна през още две, преди да се спре. Шумът от падането му отекна в галерията и го стресна. Когато заглъхна, той се ослуша за виковете на войниците, но не ги чу — главата му вече беше под нивото на отвора. Докато си почиваше, стъпалото под него се опъна, той се уплаши, че ще пропадне до дъното и бързо протегна главнята, за да види какво има долу. Още четири стъпала и кръгъл под. Когато вали, помисли си той, водата отвън сигурно се отича тук. Ето кое обяснява изгладените стени.