Дейвид Морел - Първа кръв

И после какво? Да открадне друга кола и да захвърли и нея? Да побегне през горите само за да бъде отново преследван с кучета?

Докато крачеше надолу по потока и мислеше отчаяно как да се измъкне, постепенно започна да си дава сметка, че това щеше да е много трудно, почти невъзможно. Тийзъл щеше да го следва. Тийзъл никога нямаше да го остави да избяга, нямаше да му даде минута покой.

Разтревожен от кучетата, които лаеха все по-близо, забил поглед надолу, за да внимава за едри камъни или дънери под водата, в която би могъл да се препъне, притиснал ребрата си с ръка, той видя човека едва когато се изправи лице в лице с него. Тъкмо излизаше от един завой на потока и човекът изникна пред него, седнал на брега, с изути чорапи и обувки и крака, натопени във водата. Имаше сини очи. Стискаше пушката си и гледаше подозрително. Сигурно беше чул Рамбо да идва и я беше хванал в ръце за всеки случай, но явно не можеше да повярва, че това е самият Рамбо, защото, когато изведнъж му стана ясно кой е насреща му, зяпна и остана да седи като парализиран, докато Рамбо се нахвърляше отгоре му. Никакъв шум. Не биваше да има никакъв шум. Никакви изстрели. Рамбо с изваден нож изтръгна пушката от човека, той запълзя, за да се изправи на брега, Рамбо го ръгна силно в корема и издърпа острието нагоре към гръдния кош.

— Господи — каза човекът изненадан, като последната сричка премина в тънък вой и в следващия момент беше мъртъв.

— Какво? — запита някой.

Рамбо инстинктивно се обърна. Нямаше време да се скрие.

— Нали ти казах да спреш да се оплакваш от краката си — каза гласът. Не. Не. — Хайде, обувай си обувките докато не сме…

Човекът излизаше от една падинка, като закопчаваше панталона си, и, когато го видя, се оказа по-бърз от другаря си. Скочи към пушката си, която бе облегната на едно дърво, Рамбо се опита да я достигне пръв, но човекът го изпревари и, не, не, пръстът му беше на спусъка, дръпна го и изтрещя най-силният от всички гърмежи, който сложи край на надеждите на Рамбо. Човекът се готвеше да стреля втори път, когато Рамбо му пръсна черепа. „Копеле недно, трябваше да стреляш, за да те чуят всички, нали? Добре ме нареди. Господи, какво ще правя сега?“

Хората в гората започнаха да си подвикват един на друг. Храсталаците оживяха от шума на чупещи се клонки и тичащи през тях хора. По-близката глутница кучета с лай се отправи към него. Нямаше къде да се скрие и не знаеше какво да направи. Преследвачите бяха навсякъде. „Свършено е с мен.“

Почти се зарадва, че е изгубил. Нямаше да бяга повече, край на болката в ребрата, щяха да го заведат на лекар, да го хранят, да му дадат легло. Чисти дрехи. Щеше да спи.

Ако не го застреляха тук на място, мислейки, че ще продължи да се съпротивлява. Тогава ще хвърли пушката си, ще вдигне ръце и ще извика, че се предава.

Мисълта за това го отврати. Не можеше да си представи, че стои кротко и ги чака. Никога не го беше правил. Беше отвратително. Не можеше да няма някакъв изход и той отново се сети за мината и за последното правило: ако той беше губещата страна, ако трябваше да бъде заловен, тогава той трябваше да избере мястото, където да стане това и най-доброто място според него беше мината. Кой знае какво можеше да стане? Може би като отидеше в мината, щеше да измисли някакъв начин за измъкване.

Трошенето на клони се чуваше все по-наблизо. Но хората все още не се виждаха. Още малко. Добре тогава, към мината. Нямаше време за повече умуване и изведнъж тръпката от това, че няма да стои бездеен, го обзе, умората изчезна и той се понесе из гората, далеч от потока. Пред себе си чу шум от трошащи се клони. Стрелна се наляво, като бягаше приведен. Вече ги виждаше, далече вдясно, тичаха към потока и крещяха. Войници от Националната гвардия. В униформи. С каски. През нощта, докато гледаше отдалеч редицата от светлини, си беше помислил на шега, че Тийзъл е вдигнал цяла армия заради него и, за Бога, това наистина беше армията.

Гвардейците постоянно предаваха подробности за местността, докато навлизаха в нея; скалите, блатата и падините, които помощникът нанасяше на бялата карта, а Тийзъл се беше отпуснал уморен и безчувствен на пейката и го наблюдаваше, докато оня отбеляза с кръстче мястото до потока, където бяха намерени телата на двамата цивилни. Сякаш наблюдаваше всичко от разстояние, чувстваше се изтръпнал целият от изгълтаните хапчета. Малко след като дойде съобщението за двамата убити, единият намушкан, другият застрелян, сърцето го стегна толкова жестоко, че той се изплаши, но не се издаде пред Траутман и Кърн. Още двама убити. Колко ставаха общо? Петнайсет? Осемнайсет? Разбърка цифрите в главата си, за да избегне новата равносметка.