Дейвид Морел - Първа кръв

— Сигурно е отивал към пътя, когато се е натъкнал на тези двама цивилни — каза Траутман.

— Знае, че вече го очакваме на пътя, така че ще се върне в планините. Когато намери удобен момент, ще опита да пробие към друга част от пътя. Този път от изток, може би.

— Значи, толкова по-добре — каза Кърн. — Вътре е. Кордонът е между него и възвишенията, така че едва ли ще тръгне нататък. Единствената посока, която той мисли, че е свободна, е към пътя, но там имаме други хора, които го чакат.

Тийзъл не бе откъснал поглед от картата, но сега се обърна:

— Не. Ти не чу ли? — каза той на Кърн. — Той сигурно е вече в планината. Ако погледнеш картата, всичко ще ти се изясни.

— Не виждам никаква логика в това. Как ще се промуши през кордона?

— Лесно — каза Траутман. — Когато онези гвардейци са чули изстрелите зад себе си, една група от основната верига се е върнала да провери. При това са оставили празнина, която е повече от достатъчна за него да се промъкне и да се скрие в планината. Както тебе, всички са очаквали той да продължи да бяга от тях и не са били достатъчно нащрек, когато той се е приближил и е минал между тях. По-добре им заповядай да продължават към планината, преди да е взел по-голяма преднина.

Тийзъл отдавна беше очаквал това, което последва от страна на Кърн. И то не закъсня.

— Не разбираш — каза Кърн. — Става много объркано. Не знам какво ще бъде най-добре да направя. Ами ако той не разсъждава така? Ако не е разбрал, че във веригата има пролука и е останал там, където си беше — между кордона и пътя. Тогава, ако заповядам на хората да продължат навътре, само ще развалим обръча.

Траутман вдигна ръце:

— Ако това, ако онова… Твоя си работа. Аз и без това не исках да се бъркам. И въпреки това го правя. Но това не означава, че трябва да обяснявам по сто пъти какво смятам, че е нужно да се направи и след това да ти правя метани, за да го направиш.

— Чакай, не се засягай. Не поставям под съмнение компетентността ти. Просто в неговото положение човек не върши онова, което е логично. Като се почувства обграден, може като заек в клетка да започне да бяга в кръг.

За пръв път гордостта в гласа на Траутман прозвуча открито в гласа му:

— Той никога няма да направи това!

— Ами ако го направи? Ако все пак го направи, не ти ще отговаряш за това, че си пратил хората да гонят оня, дето духа. Аз отговарям. Трябва да преценя всички възможности. В края на краищата всички тук говорим само по предположения. Нямаме факти, на които да се опрем.

— Тогава нека аз да дам заповедта — каза Тийзъл и сякаш целият камион се разтърси от новия, по-тежък пристъп, който преряза гърдите му. Напрегна всичките си сили и се опита да продължи. — Ако заповедта се окаже погрешна, с радост ще понеса отговорността.

Замръзна, затаил дъх.

— Господи, добре ли си? — попита Траутман. — Трябва веднага да легнеш.

Той спря Траутман с жест на ръката. Тогава се обади радистът:

— Предават съобщение.

Тийзъл се опита да не обръща внимание на болезнените прескачания на сърцето си и да слуша.

— Лягай — му каза Траутман — или ще те сложа насила.

— Остави ме на мира! Слушай!

— Тук е командирът на 35-то отделение от Националната гвардия. Нищо не разбирам. Такава навалица сме, че кучетата сигурно загубиха обонянието си. Дърпат към планината вместо към пътя.

— Не са си загубили обонянието — обърна се Тийзъл към Кърн, като се държеше с една ръка и напрягаше глас от болка. — Но ние загубихме сто часа, докато ти се наумуваш. Сега мислиш ли, че можеш да се престрашиш да издадеш тази заповед?

Когато Рамбо се заизкачва по ронливия склон към мината, един куршум се сплеска в скалата на няколко ярда вляво от него и от гората зад него отекна пушечен изстрел. Без да откъсва поглед от входа на мината, той изкачи с препъване склона и влезе в прохода, като закри лице, за да се предпази от камъчетата, които още два куршума пръснаха при забиването си в скалата вдясно от входа. Чак навътре в тунела, недосегаем за куршумите, той се спря изтощен и се облегна, тежко запъхтян, на едната стена. Не можа да вземе достатъчно преднина. Ребрата му. Сега гвардейците едва ли бяха на повече от половин миля зад него, приближаваха бързо и толкова се бяха увлекли от преследването, че стреляха без да виждат добре целта. Калпазани. Научили туй-онуй, но без опит, те не притежаваха нужната дисциплина и във възбудата си от тях можеше да се очаква всичко. Можеха да нахълтат без много да му мислят и да обсипят прохода с куршуми. Прав беше, че дойде тук. Ако се беше опитал да се предаде при потока, те щяха на бърза ръка да му видят сметката. Трябваше му някакво препятствие между него и тях, което да ги възпре, докато им обясни. Върна се обратно по прохода към светлината на отвора, като изучаваше свода. Когато намери мястото с опасните пукнатини, той бутна подпорните греди и се дръпна веднага, да не би сводът да се срути отгоре му. Не се страхуваше от риска, който поемаше. Ако срутването беше толкова голямо, че го откъснеше изцяло от изхода и прекъснеше достъпа на въздух, знаеше, че те ще го разчистят, преди да се е задушил. Но когато събори гредите, нищо не се случи. Опита следващия ред — десет фута по-навътре — и този път, когато ги бутна, сводът пропадна с гръм и трясък, като едва не го затисна и ушите му писнаха. Проходът се изпълни с облак прах, той се закашля, отстъпи назад и продължи да кашля, докато чакаше прахът да се разнесе, за да може да види колко голямо е срутването. Тънък лъч светлина проникваше през облака и, когато прахолякът се слегна, между нападалите камъни и свода остана процеп от около един фут. Той откърти още няколко камъка и процепът се смали до шест инча. Отслабналото течение навяваше остатъкът от праха надолу по прохода. Стана по-студено. Свлече се по стената, седна на влажния под, заслушан в пропукването на слягащия се свод, и скоро чу приглушени гласове отвън.