Дейвид Морел - Първа кръв

Нямаше никой. Само откъм храстите се чуваха гласове и шумолене. Но не се виждаха, бяха си заминали, най-после беше свободен и му оставаше само още една трудна част — да пресече близките пътища. Най-после сам. Свободен.

Не още, не. Има още сума ти неща да свършиш, преди да стигнеш до пътищата.

„Да не мислиш, че не знам, мамка ти?“ — каза си той. Винаги оставаше нещо да се свърши. Винаги. Нямаше край тази шибана работа.

„Действай тогава.“

„След малко.“

„Не. Веднага. Ще имаш цял живот да си почиваш, ако те хванат.“

Въздъхна, поклати глава, неохотно се надигна, подпрян на брега, и закрачи през водата към оголените корени на дървото. Запълни с кал дупката зад корените, в която бе лежал, нагласяйки я така, че, ако друга група минеше след това, да не могат да се сетят, че се е крил тук. Трябваше да продължават да си мислят, че той е навътре в планините, далеч от пътищата.

Остави пушката на брега, потопи се в най-дълбокото на вира и изми калта от себе си. Сега не се притесняваше, че мътилката, която вдигна, можеше да се задържи задълго. Хората, които току-що бяха минали, достатъчно бяха размътили водата и, ако се върнеха или ако дойдеше друга група, нямаше да свържат това с него. Потопи главата си във водата, за да махне тинята от косата си и да измие лицето си, изплакна устата си от тинята с мътната вода от вира и я изплю, издуха носа си под водата, за да го прочисти от навлязлата тиня. Това, че живееше като див звяр, помисли си той, не означаваше, че трябва да се чувства като такъв. Помнеше това от школата. „Поддържай себе си чист доколкото е възможно. По този начин ще издържиш по-дълго и ще се биеш по-добре.“

Излезе от потока, водата се стичаше от него, избра си една тънка клечка от земята и с нея почисти от кал цевта и затвора на пушката. След това го провери, увери се, че действа безотказно, отново зареди патроните, които беше изхвърлил, и тръгна предпазливо между храстите и дърветата в посока към пътя. Беше доволен, че се изми в потока. Чувстваше се по-бодър, пълен с енергия и уверен, че ще успее да се измъкне.

Това чувство се изпари, когато чу кучетата. Бяха две глутници, едната се чуваше право срещу него, другата отляво и бързо приближаваха. Тези отпред сигурно бяха хванали следата от мястото, където беше изгубил Тийзъл по склона с трънаците, беше излязъл при потока, беше се отправил в полусвяст нагоре и накрая се беше озовал в мината. Другите отляво следваха пътя, по който беше преследван Тийзъл из шубраците. Тези следи бяха отпреди повече от един ден и ако водачите на кучетата не бяха професионалисти, не биха могли да отгатнат коя следа водеше към храсталаците и коя следа показваше пътя му от тях. Явно, за да няма грешка, те използваха две глутници по двете следи.

Разгадаването на този ход не му помогна особено. Трябваше да се отърве от глутницата, която идваше към потока, но с изпотрошените си ребра не можеше да се надява да ги надбяга. Можеше да ги причака в засада и да ги изпозастреля, както направи това с кучетата на Тийзъл, но изстрелите щяха да разкрият местонахождението му и при наличието на толкова преследвачи в гората нямаше да е трудно да му отрежат пътя.

Тогава? Трябваше да измисли някаква уловка, за да заблуди кучетата. Поне разполагаше с време за това. Те нямаше да дойдат направо при тази част от потока. Първо щяха да тръгнат по следата от потока нагоре по склона до мината и след това чак насам. Можеше да се отправи към пътя, но кучетата щяха да хванат тая следа и водачите им щяха да сигнализират на ония отпред да го причакат.

Хрумна му нещо. Не беше кой знае какво, но беше най-доброто, което можеше да измисли в момента. Втурна се обратно по следите си между дърветата към мястото, където се беше заринал в тинята. Бързо навлезе във водата, докато стигна до кръста му, и се отправи надолу по течението към пътя, като си представяше какво щяха да направят кучетата. Щяха да слязат по следата от мината, да хванат тази, която водеше от скривалището му в потока към гората и да започнат да душат объркани наоколо, когато следата изведнъж свършеше между храстите. Щеше да мине много време, докато хората се сетеха, че се е върнал по същата диря при потока и е тръгнал по него. И когато накрая се сетеха какво беше направил, той щеше да е вече далеч. Сигурно в някоя кола или камион, които щеше да открадне.

Но полицията щеше да сигнализира на своите патрулни коли да следят за откраднатата кола.

Тогава щеше да я захвърли след няколко мили.