Дейвид Морел - Първа кръв

Орвал и Шингълтън. Всеки петък ходеха на вечеря у Орвал.

— Добро начало за почивните дни — казваше г-жа Келерман, когато всеки четвъртък телефонираше в полицията, за да го пита какво предпочита да яде на следващата вечер. На днешния ден, тогава, тя щеше вече да се е обадила и утре щяха да ядат… да ядат какво? Не, мисълта, че устата му е пълна с храна, беше непоносима. Никога не я наричаше Беатрис. Винаги г-жа Келерман. Така решиха, след като убиха баща му и той отиде да живее у тях. Не можа да си наложи да й казва „майко“, „лельо Беатрис“ някак си не звучеше, така че остана „г-жо Келерман“ и това се харесваше на Орвал, тъй като самият той беше възпитан да се обръща към родителите си с „господине“ и „госпожо“. С Орвал беше различно. Той идваше в къщата на баща му толкова често, че Тийзъл свикна да му вика по име и това му остана навик. Вечерите в петък. Обикновено тя готвеше вътре, докато той и Орвал бяха навън с кучетата, после влизаха да пийнат по нещо преди вечеря, но Орвал вече беше отказал пиенето, така че пийваха само той и г-жа Келерман, а Орвал пиеше само доматен сок със сол и табаско. Като се сети за това, устата на Тийзъл се наля с горчива слюнка, опита се да не мисли за ядене, а за това, как започнаха караниците и как вечерите в петък се прекратиха. Защо не отстъпи пред Орвал? Толкова ли беше важно как се слага кобурът или как се дресира куче, че трябваше да се карат за това? Дали Орвал се страхуваше от това, че остарява и искаше просто да покаже, че, както винаги, е добър във всичко. Или пък бяха толкова близки, че всяко разногласие само подчертаваше това и те трябваше да се карат. „Може би аз съм бил толкова горд, че съм искал да му докажа, че вече не съм малко момче — мислеше Тийзъл — а Орвал не е можел да понася осиновеното му дете да му говори по начин, по който самият той никога не е разговарял със своя баща.“ Г-жа Келерман беше на 68 години. Беше омъжена за Орвал от 30 години. Какво щеше да прави сега без него? Целият й живот беше свързан с него. За кого щеше да готви сега? За кого щеше да чисти в къщи и да пере дрехи?

„За мен, предполагам“ — помисли си Тийзъл. Ами Шингълтън и турнирите по стрелба, на които ходеха заедно като представители на своя отдел?

Шингълтън също имаше жена, три малки деца и какво щеше да прави тя? Да си намери работа, да продаде къщата и да плаща на бавачки за децата, докато тя ходи на работа. „И как да обясня и на двете как са загинали мъжете им?“ — мислеше той. Отдавна трябваше да им се обади, но не можеше да се реши.

В чашата с кафе киснеха няколко угарки. Запали последната си цигара, смачка пакета и усети гърлото си сухо, като си спомни как се паникьоса горе на скалата и виковете на Шингълтън: „Внимавай, Уил! Мене ме пипна!“ След — това изстрела и след него бягството. Може би, ако беше останал, щеше да намери сгода да стреля в момчето, може би, ако някак си се беше добрал до Шингълтън, щеше да го завари още жив и да го спаси. Потрепера от отвращение, като си спомни паническото си бягство от скалата. „И това ми било корав мъж — каза си той. — Само дето много знаеш да приказваш. И ако всичко се повтори, сигурно пак ще постъпиш така.“

„Не — помисли си той. — Не, по-скоро ще умра, отколкото да побягна отново.“

Труповете горе на скалата. Щатската полиция се бе опитала да ги издири с хеликоптер, но от въздуха всички скали си приличаха, полицията не можа да намери нищо и после ги повикаха да се включат в преследването. Може би дъждът беше покрил труповете с кал и шума. Около тях сигурно се навъртаха горските зверове и насекоми пълзяха по лицата им. Как ли изглеждаше Орвал, след като бе пометен от скалата. Погребението на Голт е било вчера сутринта, докато той пълзеше през полето. По-добре, че не отиде. Искаше му се да има начин да не отиде и на погребението на другите, когато ги намереха и докараха онова, което беше останало от тях след няколко дни в гората. Общо погребение. Всичките ковчези в редица пред олтара, със затворени капаци и целият град, който поглежда първо към него, после към ковчезите и пак към него. Как щеше да обясни на тези хора защо стана така, защо реши, че е най-добре да не позволява на момчето да остане в града, защо момчето се заинати и го предизвика, а после и двамата, веднъж започнали, не можаха да спрат да се озлобяват един срещу друг?

Погледна към Траутман, който спеше под войнишкото одеяло на пода, и осъзна, че започва да преценява момчето от неговата гледна точка. Не изцяло, но достатъчно, за да си обясни защо момчето направи всичко това и дори изпита известно съчувствие.