Дейвид Морел - Първа кръв

Гласът го стресна. Той прокънтя отчетливо по прохода, сякаш пред входа говореше човек с мегафон. Как е възможно да са разбрали къде е? Бързо провери дали револверът, ножът и манерката бяха на колана му, грабна пушката и пръчката с бухала и се хвърли към изхода. Течението в прохода беше прохладно и освежаващо. Точно преди отвора спря, за да се увери, че навън, в нощта, няма никакви хора, дошли за него. Не видя никого, но чу отново гласа. Определено идваше от високоговорител. От хеликоптера. Моторът ревеше в тъмното някъде над склона и през цялото време някакъв мъжки глас ехтеше:

— До всички групи от 12 до 31. Съберете се при източния склон. От 32 до 40 включително. Разгърнете се във верига на север.

Долу, в далечината, кордонът от фарове все още беше там и чакаше.

Тийзъл искаше да го хване не на шега. Долу имаше цяла армия. Но за какво беше високоговорителят? Нямаха ли достатъчно радиостанции за връзка между групите? „Или нарочно вдигат този шум, за да ми влияят психически — помисли той. — Да се изплаша, като разбера колко са. Може да е само уловка, а той да няма изобщо никакви хора на изток и на север. Може би има само на юг и на запад.“ Рамбо беше чувал подобни високоговорители, използувани от специалните сили през войната. Това обикновено объркваше противника и го караше да взема прибързани решения относно действията на специалните сили. Затова си имаше обратно правило: ако някой иска да те накара да гадаеш ходовете му, никога не го прави. Най-добрият начин е да продължаваш, все едно, че изобщо не си чул.

Гласът започна да повтаря, като затихваше зад склона. Но Рамбо не обърна повече внимание на това, което казваше. Ако ставаше въпрос, Тийзъл можеше да вкара хора в тези планини откъдето си поискаше. За него нямаше значение. Откъдето и да влезнеха, щяха да се натъкнат на него.

Погледна на изток. Натам небето сивееше. Слънцето щеше да изгрее след малко. Отпусна се на хладните камъни при входа на мината и опита с пръст дали птицата е твърде гореща за ядене. После отряза едно парче и го задъвка. Беше ужасно. По-ужасно, отколкото бе очаквал. Кораво, сухо и възкисело. Трябваше да си наложи да откъсне друго парче и го дъвка дълго, преди да преглътне.

Тийзъл въобще не спа. Един час преди изгрев Траутман легна на пода и подремна, но Тийзъл остана да седи на пейката с гръб, опрян на канатата, каза на радиста да превключи звука от слушалките на високоговорителя и се заслуша в съобщенията за позициите на групите като почти не откъсваше поглед от картата. Съобщенията започнаха да идват все по-рядко, радистът се облакъти на масата, заби глава и Тийзъл остана да будува сам.

Всички части бяха по местата си. Той си ги представи — полицаи и войници от Националната гвардия във верига покрай полета и гори, мачкащи угарки, проверяващи оръжието си. Бяха разделени на групи по 50 човека, на всяка група имаше по една полева радиостанция и в 6 часа по тях щеше да бъде дадена заповедта за тръгване. Подредени така, в дълги вериги, те щяха да тръгнат от четирите посоки на компаса. Щяха да минат дни, докато покриеха толкова обширна територия, но накрая щяха да го заловят. Ако някоя от групите попаднеше в труднопроходимо място, радистът им щеше да съобщи на останалите и те щяха да намалят ход и да изчакат. Така нямаше да се случи някоя група да изостане чувствително от основната верига, или без да иска да смени посоката си, да се отбие силно встрани и да претърсва местност, вече мината от останалите. В кордона нямаше да има пролуки, освен ония, които бяха нарочно оставени за засади. Няколко човека щяха да лежат там и да причакат момчето в случай че то се опиташе да се възползува от пролуката. Момчето. Дори и сега, когато Тийзъл знаеше как се казва, не можеше да свикне да го нарича по име.

Въздухът като че ли стана по-влажен преди разсъмване и той метна едно войнишко одеяло върху лежащия на пода Траутман, после взе още едно и се уви в него. Във всеки план имаше нещо за довършване, някое недоглеждане. Той помнеше това от Корея, каза го и Траутман и той за кой ли път премисляше операцията от всичките й страни, да не би да е пропуснал нещо.

Траутман беше поискал хеликоптерите да спуснат съгледвачи на най-високите върхове, откъдето биха могли да забележат момчето, ако то побегнеше пред кордона. Спускането на хората по въжета в тъмното беше опасна работа, но за щастие нищо лошо не се случи. Траутман поиска също хеликоптерите да летят над планините и да излъчват по високоговорителите фалшиви съобщения, за да объркат момчето, и това бе направено. Траутман предполагаше, че момчето ще опита да пробие на юг — това беше посоката на бягството му през войната и беше най-вероятно той отново да тръгне в тази посока, така че южната група беше подсилена с изключение на ония привидно слаби места, оставени за засади. Очите на Тийзъл горяха от безсъние, но той не можеше да заспи и когато от плана на операцията не остана нито една непроверена точка, се замисли за други неща, които искаше да забрави. Умишлено беше подтискал тези мисли до този момент, но сега, когато главата му започваше да го боли отново, призраците на миналото сами изпълзяха.