Дейвид Морел - Първа кръв

— Ще ти го кажа по друг начин тогава — тук става въпрос за конфликт на собствените ми интереси.

— Конфликт на кое? Мамка му, та той…

— Чакай да свърша. В много отношения Рамбо прилича на мен и няма да бъда откровен, ако не призная, че му съчувствувам за положението, в което е изпаднал, дотолкова, че ще се радвам, ако успее да се измъкне. От друга страна, като си помисля, Господи, та той е побеснял. Не е трябвало да те гони, след като ти си бил отбой. Не е трябвало да убива онези хора, когато вече е имал възможност да избяга. Това не може да му се прости. Но независимо от това аз му съчувствувам. Ами ако уж без да искам изработя план за залавянето му, който би му оставил вратичка да избяга?

— Няма да го направиш. Дори и да избяга от тук, ще продължим да го гоним и той пак ще застреля някого. Ти вече се съгласи, че отговорността е колкото моя, толкова и твоя. И като ти е най-добрият възпитаник, докажи го, мамка му. Създай му всяко възможно препятствие, което можеш да измислиш. И ако и тогава се измъкне, ти ще си направил всичко по силите си и ще имаш два пъти по-голяма причина да се гордееш с него. Имаш няколко основания, за да не ни откажеш помощта си.

Траутман погледна цигарата си, дръпна дълбоко от нея, хвърли я извън камиона и рояк искри се посипаха в тъмнината навън.

— Първо на първо не мога да разбера защо изобщо запалих. Отказах ги преди три месеца.

— Не измествай въпроса — каза Тийзъл.

— Значи, ще помогнеш ли или не?

Траутман погледна към картата:

— Предполагам, че нищо от това, което казах, няма голямо значение. След няколко години дори няма да има нужда от хайки като тази. Вече притежаваме инструменти за издирване, които се закачат отдолу на самолет. За да издириш някого трябва само да прелетиш над предполагаемото място и инструментът регистрира телесната топлина. Засега нямаме достатъчно такива уреди. Повечето от тях са изпратени във войната. Но когато бъдат върнати тук, един беглец не би имал никакви шансове. И тогава няма да има нужда от хора като мен. Това ще е краят на нещо, много тъжно. Колкото и да мразя войните, страхувам се от деня, когато машините ще изместят човека. Сега поне човек може да се оправи, ако е способен.

— Все още избягваш въпроса.

— Да, ще помогна. Той трябва да бъде спрян и предпочитам човекът, който може да направи това, да бъде някой като мен — да го разбира и да усеща болките му.

Рамбо хвана бухала за мекия, отпуснат гръб, сграбчи с другата ръка перушината на корема и дръпна. При отскубването си перата издаваха глух звук като от разпаряне. Усещането от мекия пух в ръката му беше приятно. Оскуба цялата птица, отряза главата, крилете и ноктите, натисна върха на ножа в основата на гръдния кош и прокара острието чак до опашката. Разтвори птицата, пъхна вътре ръка, хвана още топлите вътрешности и с отмерено, силно движение издърпа повечето дреболии от един път, след което остърга останалото с ножа. Щеше му се да измие птицата с водата, която капеше от свода на мината, но не беше сигурен дали не съдържа някои отровни вещества, пък и би било излишно усилие, а той искаше да свърши всичко по-бързо и да се маха оттук. И без това вече изразходи твърде много сили. Взе една дълга пръчка от тези до огъня, подостри я, набучи бухала на нея и я протегна над огъня. Остатъците неоскубана перушина се опърлиха в пламъците. Сол и пипер, мислеше си той. Тъй като бухалът беше стар, сигурно щеше да бъде твърд и жилав. Миризмата, която се разнасяше от печащото се месо, беше възкисела, такъв сигурно щеше да бъде и вкусът му и на него му се прииска да има поне мъничко сол и пипер.

Ето, значи, пътят на неговото развитие, помисли си той. От нощуване в гората, в спалния чувал, ядене на хамбургери, преглъщани с кола в прашната трева край пътя, до това — легло от елови клони в някаква си мина и печен бухал — без дори да има сол и пипер. Не че се различаваше кой знае колко от нощуването в гората, но тогава той доброволно беше избрал този живот при минимални условия и това за него беше лукс. Сега обаче той беше принуден да води такъв живот за Бог знае колко време и това наистина му изглеждаше като минимални условия. Скоро можеше да се наложи да се лиши и от това и тогава сигурно с умиление щеше да си спомня за тази нощ, когато е спал няколко часа в една мина и е ял един жилав стар печен бухал. Вече не се и сещаше за Мексико. В ума му беше само следващото ядене на някое удобно дърво за спане. Ден за ден. Нощ за нощ.

Болката в ребрата го сряза, той повдигна двете си ризи и погледна гръдния си кош, невярващ на очите си от размера на отока. „Сякаш някакъв тумор или нещо подобно е израсло там“ — помисли си той. Няколко часа сън нямаше да го излекуват. Поне вече не му се виеше свят. Размърдай се. Постъкна огъня, за да се опече по-бързо птицата. Горещината на огъня облиза челото и носа му. „Или може би е от треската“ — помисли си той. Излегна се в цял ръст на еловите клонки с потно лице, обърнато към огъня. Лигавицата в устата му беше суха и лепкава, прииска му се да пийне от манерката, но беше изпил доста от нея, а трябваше да я пести за по-късно. Но щом отвореше устни, между тях се образуваше паяжина от лепкава слюнка. Накрая отпи, изплакна лепкавата слуз и се замисли дали може да си позволи да я изплюе. Реши, че не може и преглътна мъчително.